— Тя още ли е тук?
— Да, застанала точно до прозореца ти.
— За бога…
— Вече не се взира насам обаче.
— Е, и това е нещо…
— Тръгва си.
Вергил се загледа след нея. Част от него искаше да смъмри Хавиер за грубостта му, но в крайна сметка реши, че не го е грижа.
— Опа — обади се заговорнически Хавиер и ококори очи.
Оскар Морено излезе от къщата си, облечен с елек, и се усмихна широко на преминаващ съсед.
Хавиер го зяпна.
— Това съм аз. Да му се не види, аз съм! И ти ли виждаш същото? Аз съм.
— Казах ти… — отвърна Вергил.
Наблюдаваха го как се качва в колата си.
— Ама този не просто прилича на мен — продължи Хавиер. — Това съм си аз. Аз, завърнал се от миналото.
— Знам, залегни.
Опитаха да залегнат, но общо взето както преди малко успяха просто да се наклонят леко настрани.
— Бързо! — подкани го Хавиер. — След него!
— Защо? Вторник сутрин е. Вероятно просто отива на работа.
— Да, вярно.
Изчакаха го да тръгне и се изправиха.
— Божичко — изрече Хавиер. — И сега какво? Искам да кажа… добре де, повярвах ти, този действително ми е като същински двойник. Ама какво да правим сега?
— Нямам представа.
— Нямаш представа ли? Ти беше този, който разправяше за убийства, загадки и конспирации, за разнищването на това престъпление и всички тия работи, а сега не знаеш какво да правиш ли?
— Ново е за мен — заяви отбранително Вергил. — Просто ми отнема време да свикна с всичко случващо се. Но бавно-бавно ще се справя.
— Колко ченгета са замесени? Няма начин да са абсолютно всички, нали?
— Ама как да разберем кои са и кои не са? Не, не — не можем да разчитаме на властите за помощ. Трябва да следим и тях. Да ги наблюдаваме. И те имат пръст в тая работа, та е възможно да ни отведат до следващата следа.
— Следващата следа ли? Какво?! А каква беше първата следа тогава? Какви ги дрънкаш?!
— Просто си задавам въпрос, Хавиер. Въпрос, който и двамата би трябвало да се запитаме. — Вергил замълча, за да привнесе драматизъм. — Какво би направил Маската?
Хавиер затвори очи.
— Ох, мадре де диос, ще погубиш и двама ни.
19
Амбър се намираше отново в крайпътното заведение в Уайтхорс, притисната от планина от тела, докато Елиас Маук чупеше пръстите ѝ с чука си. Само че този път всички трупове върху нея бяха на Имелда, а чука не размахваше Маук, а тя самата — червенокож демон с рога.
Чуваше се песен. „Магически моменти“ на Пери Комо. Беше се появила и във финала на „Из тъмните места“, макар и с иронична нотка. А сега свиреше и в съня ѝ като от тънка, надраскана грамофонна плоча.
Демонското ѝ Аз се усмихваше, докато стоварваше чука върху ръката ѝ, а грозната Амбър в човешки вид крещеше под планината от Имелди. Опита се да издърпа китката си, но изведнъж се появи и Глен, който я притисна още по-здраво. Не отрони и дума. Движеше се, но беше също толкова мъртвец, колкото и Имелда.
Чукът се стовари за последен път и ръката на Амбър беше освободена, за да си я прибере към себе си. Тя наблюдаваше през крясъците си как пръстите ѝ се кършат и чупят, като че ли върху им се стоварват още невидими чукове. В следващия миг всички трупове изчезнаха и тя седеше на една от масите, а демонът беше изчезнал, защото сега тя самата се беше превърнала в демон, и срещу нея седяха родителите ѝ.
Баща ѝ отвори уста да проговори, но от нея се отрони единствено „Магически моменти“. Той се подсмихна на нещо, а майката на Амбър извъртя добронамерено очи, като на свой ред отвори уста, за да отвърне. И отново зазвуча Пери Комо.
Двамата вдигнаха ножовете и вилиците си, а Амбър ги последва, макар силните ѝ червени ръце да бяха бинтовани и изнемощели, поради което и изпусна ножа на земята. Приближи се сервитьорката. Беше облечена като Бренда от „Бърза закуска при Дани“, но всъщност беше Кърсти. Изглеждаше умърлушена, отегчена и капнала от умора, без следа от предишния ѝ блясък. Постави на масата им едър поднос, покрит със сребърна чиния. Съпругът ѝ Грант стоеше до вратата на кухнята, нахлупил шапка на главен готвач. Имаше горд вид. По брадичката му се стичаше кръв. Кърсти повдигна чинията, за да представи ястието — беше грозната глава на Амбър върху маруля и различни тънко нарязани парчета колбаси.
Родителите на Амбър нападнаха храната на мига. Амбър се поколеба, но забучи вилицата си в бузата и откъсна голямо парче месо, от което капеше кръв. Хвърли го в устата си и задъвка. Опита се да поиска сол от Кърсти, но от устата ѝ излезе само проклетата песен. Тогава се събуди.