Остана да лежи на място, а песента продължаваше да звучи някъде дълбоко в съзнанието ѝ. Дочу как Рони пита Кели дали е спала добре, а тя отговаря, че е било по-добре отколкото в проклетия миниван.
Амбър се преобрази в човешкия си вид и се поизправи на един лакът, като се зае да прикрие раздраните места, останали по одеялото от ноктите ѝ.
— Добро утро — поздрави Кели. — Казаха ни, че самият началник на полицията ще дойде да ни види. Възможно е да ни пуснат да си ходим.
— Най-сетне свобода! — изрече Рони и изпъшка, като се изправи. Протегна се и изви гръб. — И началото на постепенното ни вписване обратно в обществото.
— Рони обича да говори грандиозно — обясни Кели.
Амбър им се усмихна, след което нахлузи маратонките си и завърза връзките им. Пръстите ѝ общо взето вече бяха се възстановили напълно. Майло беше буден и се беше облегнал удобно на стената, като че ли се намира точно там, където иска да бъде.
Вратата изщрака, а Амбър се изправи на крака. Побиха я тръпки и забеляза, че Кели също обгръща голите си ръце, за да се стопли. Ръкавът ѝ от татуировки на лявата ръка беше плътен и изкусен и се спускаше чак до китката ѝ, докато този на дясната още беше в процес на изработка.
Шериф Новак пристъпи в помещението в прилежно изгладената си както винаги униформа и полираните до съвършенство обувки. Придружаваше го по-млад колега, но този път той не обърна никакво внимание на Амбър и Майло, а се съсредоточи изцяло върху Кели и Рони.
— Добър ден — поздрави той.
— Здравейте! — отвърна Кели.
— Бих ви приветствал с добре дошли в града ни, но мисля, че колегите ми вече са се погрижили за това.
— Да, сър — потвърди Кели. — Една приятна служителка. Мисля, че се казваше Луси?
— Мисля, че имате предвид полицай Торнтън.
— Точно така, полицай Торнтън — повтори Кели. — Поздрави ни с добре дошли, докато ни слагаше белезниците.
Новак кимна.
— Когато ви е задържала за рушене на държавна собственост.
— Предпочитаме да не обсъждаме — обади се Рони, — не и преди да разговаряме с адвокат.
— Разбираемо — отвърна Новак. — Но не мисля, че има нужда да се стига чак дотам. Вие как мислите? В Дезълейшън Хил не подкрепяме безсмисленото хабене на парите на данъкоплатците.
— Това означава ли, че не ни обвинявате в нищо? — попита Кели.
— Би могло — отвърна Новак. — Но при определени условия.
Рони хвърли поглед на Кели.
— И какви?
— Ще трябва да заплатите за подмяната на кутията, която сте разбили. За материалите и вложения труд, бих казал, че сумата ще възлезе на четиресет долара.
— Можем да заплатим.
— Това е добре — отвърна Новак. — Второто условие е да напуснете града. Днес. А това, трябва да подчертая, не подлежи на уговорки. Ако не сте съгласни, срещу вас ще бъдат повдигнати обвинения.
— Не, не — обади се Рони. — Няма да има нужда. Ще си тръгнем.
Новак кимна.
— До полунощ тогава да ви няма. В такъв случай, ето, полицай Ортман ще ви придружи да ви изпишат оттук. Можете да заплатите глобата на изхода.
— Благодарим ви за разбирането, шерифе — каза Рони, докато Ортман отключваше килиите им. След това ги поведе навън, а Кели се извърна да помаха на Амбър.
Когато излязоха, Новак се обърна към Амбър и Майло.
— Кметът е зает през по-голямата част от деня — обясни той. — Ще се срещне с вас, когато се освободи.
Амбър се преобрази.
— Вие знаете за нас… за демоните. Не сме тук, за да създаваме неприятности, кълна ви се. Онези с моторите на входа на града — от тях би трябвало да се притеснявате. Преследват ни.
Новак се извърна и пристъпи към вратата.
— Ей! — подвикна му Амбър. — Чуйте ме! Не сме ви врагове!
Новак дори не се обърна да я погледне.
— Всеки, който не е един от нас — отвърна той, — е наш враг.
Служител на име Дънкан им донесе закуската и Амбър разпозна в нея бекона от „Бърза закуска при Дани“. Връхлетяха я откъслечни картини от съня ѝ, като частта, където ядеше от собственото си лице, но това не я отврати от храната. Свежият сутрешен въздух събуждаше апетита ѝ.
Мълчаха през по-голямата част от сутринта с изключение на молбите си един към друг да се обърнат на другата страна, когато някой от двама им трябваше да отиде до тоалетната, и на Амбър ѝ се прииска Кели и Рони все още да им правеха компания. Дори и да ѝ се беше наложило да се преобрази в тяхно присъствие, щеше да си заслужава риска.
— Как ми се ще да беше по-разговорлив — изрече тя, докато си сваляше бинтовете от ръцете.