Майло отвори леко едното си око, легнал на кушетката в килията си.
— Прощавай?
— Да говориш — повтори Амбър. — Иска ми се да говореше повече.
Той не отвърна веднага, но след малко попита:
— Това пък откъде се взе сега?
— Стоим вече три часа тук и ти не си обелил и дума.
— Карали сме по пътя с дни, без да си говорим.
— Различно е — възпротиви се тя и изпука пръстите си. — Тогава сме в колата. Там е достатъчно и само да се заслушаш в ръмженето на двигателя. Можеш и да се загледаш през прозореца и… не знам, да си размишляваш например. Тук вътре е различно. Тук мълчанието означава нещо.
— И какво означава?
— Не знам. Може би, че нямаме какво да си кажем един на друг.
Той се изправи в леглото и отвърна:
— Разбирам.
— Ами да, и…
— Има ли нещо конкретно, за което искаш да си говорим? Един непринуден разговор трудно би се зародил в ситуация като сегашната ни.
— Не е необходимо да е непринудено. Може да е… не знам. Просто нещо. Можем да си говорим за нещо смислено, нали? Напоследък сънувам лоши сънища — не ѝ се искаше да каже точно това, но ѝ се изплъзна от устата. — С родителите ми, с Имелда. Истински кошмари.
— Не е никак учудващо — заяви Майло.
— И ми се искаше да мога да говоря с някого за тях.
Той се намръщи.
— И мислиш, че аз съм правилният човек?
— Ти си буквално единственият ми приятел в момента.
— Имаш си приятели онлайн.
— Да не си луд, те не знаят нищо за тези работи.
— Добре. Искаш да поговорим? Нека говорим.
Тя въздъхна.
— Няма значение.
— Разкажи ми за кошмарите си.
— Току-що го направих.
Отговорът ѝ го обърка и той действително се почеса смутено по главата.
— Съжалявам, Амбър, ама наистина не мога да разбера какво точно искаш в момента.
— Няма значение, остави. Всичко е наред.
Той се изправи, приближи се до решетката на килията ѝ и я погледна.
— Тогава искаш ли да поговорим за снощи? За Глен?
Тя не отговори.
— Знаеш ли защо все още те преследва? Казвал ли ти е нещо?
— Нищичко — отвърна Амбър. — Нито думичка.
— Мислиш ли, че иска да те нарани?
— Не. Не знам, може би, заради това, в което се превърна… но пък, не, не мисля, че би го направил.
Вратата изщрака и се отвори и полицай Луси Торнтън се появи с две стиропорени кутийки с капак в ръце. Амбър се замисли дали да се преобрази, но реши да си остане в демонския вид.
— Време е за обяд — заяви тя и им подаде кутиите с храна, без дори да обърне внимание на външния вид на Амбър.
— И ти знаеш за демоните — заяви Амбър.
Луси се усмихна леко.
— Градът ни не се намира лесно, но те все пак ни намират.
— Не сме дошли, за да ви създаваме неприятности — обади се Майло. — Но в този град има нещо необичайно, нали? Спира определени индивиди да пристъпят в града. Знаете ли как става това?
— Плащат ми, за да си върша работата — отвърна Луси. — А сега работата ми е да донеса обяд на затворниците.
— Не сме ние лошите — заяви Амбър.
— Може би — каза Луси, — а може би не. Тук в Дезълейшън Хил обаче правилата ни диктуват да не толерираме никакви странни демони и други свръхестествени създания. Ако срещнем такива и не ни допаднат, се отърваваме от тях.
— Не само за демоните трябва да се притеснявате обаче — настояваше Амбър, притиснала лице в решетката, загледана след Луси, която се обърна към вратата да си ходи. — Онзи тип, с когото ни задържахте заедно, беше сериен убиец. А насам идват още като него. Можем да ви помогнем.
Луси отвори тежката врата, но извърна поглед назад, преди да прекрачи прага ѝ.
— Постоянно си имаме работа със серийни убийци — обясни тя. — С демони, убийци, дори с вампири от време на време. Доколкото ми е известно, дори сме единственото полицейско управление в цял свят, което редовно се разправя с подобни неща, и затова сме много добри в работата си. А вие двамата, честно казано, сте си избрали последното място на света, където би искал да се озове един демон. Няма шега — добави тя и излезе.
20
Кели и Линда обядваха в малкия ресторант на мотела. Сервитьорът им беше Кенет, който беше и готвач, и от време на време рецепционист. Не беше много добър нито като сервитьор, нито като готвач, но на Кели ѝ се искаше да вярва, че е експерт в приемането на хора в мотела.
— Все още обмисляш да ставаш веган, а? — попита Линда, наблюдавайки как Кели си човърка храната.
— Знаеш добре, че месото никога не е било нещо, без което да не мога — отвърна Кели. — Но бих ли могла да съществувам в свят без бъркани яйца? И как?