— Нещастна, предполагам.
— Да — съгласи се Кели, вдигнала вилица във въздуха. — Определено, нещастна. Затова и ще ми е нужна подкрепа — някой, който да следи, че спазвам стриктно веганските принципи на… абе там каквито и да са им принципите.
— Уорик би се справил добре със задачата.
— Уорик си мислеше, че „веган“ е някакъв вид извънземно от Стар Трек.
— Тогава Рони — предложи Линда.
— Рони е прекалено практичен. В повечето случаи необходимостта ни налага да ядем предимно нездравословна, бърза храна. И той би ме съветвал да ям каквото има. „Онези, които си подбират храната, остават гладни“ — изрази се точно с тези думи веднъж.
— Е, все някога ще трябва да му кажеш — заяви Линда и присви очи. — Ох, много си подла.
Кели се усмихна.
— А като говорим за подлости…
— О, да, страшно си подла.
— … кога имаш намерението да му кажеш, че ще напускаш групата?
— О, това вече е прекалено. Човек не може да се държи така долно с приятел. Камо ли с най-добрия си приятел.
Кели сви рамене.
— Какво да се прави, такава съм си, коварна.
Кенет се появи и пристъпи до масата им.
— Дали ще желаете нещо друго? — попита той.
— Не, благодарим — отвърна Кели с широка усмивка.
Погледът му се отмести за миг към татуировките, подаващи се изпод ръкавите на якето ѝ и той се намуси леко, след което се извърна да си върви.
— Колко приятен тип! — заяви Кели, след което погледна Линда и повдигна вежди. — Още не си ми отговорила на въпроса между другото.
— Не знам — отвърна Линда. — Предполагам, че ще му кажа… скоро. Но кога е изобщо правилният момент? Виж ни само. Гледай къде се намираме и с какво се занимаваме. Прекосихме цялата страна, за да дойдем тук и да се заемем с това. Не бива да е така. Не е нормално. Разумните хора бягат от неприятностите, а не към тях.
— Никой не е казвал, че сме разумни хора.
— И това е така — съгласи се Линда, — но при мен мисля, че неразумността беше само временна. Струва ми се, че вече ми се иска да се върна към идеята за нормалното. Разбираш ли, след всичко това… След фондацията „Слънце“. След Бостън.
Усмивката на Кели помръкна.
— Да, разбирам.
— Ще кажа и на двама им, когато приключим — заяви Линда. — Още в мига, в който потеглим отново на път, без значение как ще свършат нещата тук. Просто не издържам повече. Мислиш ли, че съм страхливка?
— По никакъв начин — побърза да я опровергае Кели.
— А дали те ще си го помислят?
— Никакъв шанс. Ще е гадно обаче да съм единственото момиче в минивана.
— Сигурна съм, че ще ми намерите заместничка. Нали така действаме все пак? Забираме заблудените по пътя. Ами онова момиче, за което разправяше, онази в затвора? Мислиш ли, че и тя е забъркана в цялата лудница?
— Някак долових такова далечно излъчване. Приятелят ѝ обаче като че ли е от вечно начумерените. Ще трябва да ги наблюдаваме, не знаем дали ще се окажат съюзници, или врагове.
— Толкова грубо откровена си станала — отбеляза Линда. — Не беше толкова пряма, когато те срещнах за първи път.
— Когато ме срещна за първи път, бях цялата в кръв и в пълен потрес — заяви Кели. — А и хората се променят. — Телефонът ѝ извибрира и тя му хвърли поглед. — Ох, мамка му.
Изражението на Линда посърна.
— Какво?
— Онова хлапе, Остин Кук — отвърна Кели, — изчезнало е.
Пред къщата на семейство Кук на улица „Брукфийлд“ беше паркирала полицейска патрулка. Неколцина съседи се бяха струпали в градината отпред и си шушукаха с угрижени изражения. Репортер от вестник „Хроника“ също се беше появил, профучавайки покрай спрелия от другата страна на пътя миниван. Кели беше прелиствала последното издание на „Хроника“ тези дни и не беше впечатлена нито от историите в него, нито от правописа му.
Задната врата се отвори и Рони се качи, затваряйки я плътно зад себе си.
— Ченгетата разправят, че бил избягал — каза той, потривайки ръце една в друга, за да ги стопли. Две се появи веднага до него и той зарови с благодарност длани в козината му.
— А родителите му какво казват? — попита Кели.
— Нищо по-различно от това, което се говори: казали си лека нощ снощи и тази сутрин вече го нямало. Госпожа Кук е много разстроена, а господин Кук е като потресен. Това е общо взето всичко, което успях да събера като информация.
Вратата се отвори отново и този път се качи Уорик.
— Доста е хладно навън, човече! — заяви той и подхвърли на Линда запечатана в торба тениска на Остин, преди да открадне източника на топлина на Рони.