— Ей! — оплака се Рони на Две.
Две го изгледа като че ли извинително с огромните си кафяви очи, а в следващия миг Уорик го вдигна и се сви, гушнал го на възглавниците отзад.
— Лесно ли я взе? — попита Линда, прибирайки тениската в един сандък.
— Мда — заяви Уорик. — Разкарваше се много народ вътре и постоянно зееха разни врати. Стигнах до коша с пране и си излязох отново, без дори никой да ме забележи. Доста странни хорица обаче.
— В какъв смисъл странни?
— Не знам. — Уорик се остави на няколкосекундно облизване по лицето, след което се поизправи. — Никак не бих се вързал на престорената им загриженост. Всичко изглеждаше инсценирано. — Той се обърна към Рони. — Не ти ли се стори същото и на теб?
— Така като казваш, да. Честно казано, дори поведението на родителите му ми се видя престорено. Да, бяха разстроени, ама… не знам. Мисля, че беше най-вече заради насъбралата се публика, колкото заради нещо друго.
— Остин обаче би могъл да е избягал — предположи Линда. — Беше достатъчно изплашен. Ако е знаел, че техните няма да го изведат вън от града, сигурно е решил да тръгне сам.
— Възможно е — потвърди Рони.
— Ама не и след като се срещна с нас — възрази Кели. — Не е ли така? Вече имаше цяла група хора на своя страна.
— Искаш да кажеш група непознати на своя страна.
— По-добре да са непознати, на които им пука за теб, отколкото семейство, което не го е грижа. Ако беше решил да бяга, най-вероятно щеше да ви каже снощи, когато сте го закарали до тях. Щеше да ни помоли да го отведем далече оттам.
— А и ние трябваше да направим точно това — обади се Уорик. — Трябваше да го откараме оттам в мига, в който разбрахме, че е в опасност.
— Не знаехме, че е — каза Рони.
— Но подозирахме — възрази Уорик. — А кога за последно сме грешили за нещо подобно?
Всички замълчаха.
— Дългия го е отвлякъл — заяви Уорик накрая.
— Добре — обади се Рони. — Така да бъде. Да кажем, че Дългия е заловил Остин. Работата обаче е там, че не знаем какво точно означава това. Би могъл все още да е жив. Реймънд Карши държеше жертвите си в плен цяла седмица, преди да ги убие. Трябва да действаме с презумпцията, че Остин е все още жив и да вярваме в това, докато не ни се предостави доказателство за обратното. Линда, каква ще е следващата ни стъпка?
— Да намерим Дългия.
— Кели, как ще го намерим?
— Ще разпитаме хората. Ще потърсим свидетели.
— Ето го и плана ни — заяви Рони. — Но всички трябва да не забравяме едно. Когато братът на Рики е бил отвлечен, са обвинили някакъв бездомник, по когото са стреляли на месо и когото са убили при първа възможност. Не можем да се доверим на ченгетата. Или си пазят собствените гърбове, или този на Дългия. Във всеки случай не можем да ги наречем свои съмишленици.
— Тоест трябва да бъдем изключително дискретни — обобщи Уорик, кимайки. — Разбрано, Безстрашни предводителю… — Гласът му замря в гърлото.
— Какво? — попита Линда. — Какво ти стана, Уорик?
Уорик посочи към двама старци, застанали на тротоара, загледани в къщата на Кук.
— Онзи тип не ви ли изглежда познат?
— Кой? — попита Кели. — Всъщност не, няма значение — никой от двамата не ми изглежда познат. Защо? Познаваш ли някого от тях?
— Единия или и двамата — изрече намръщено Уорик. — Мисля, че трябва да поговорим с тях.
Слязоха от колата и се насочиха към старците в опит да не изглеждат прекалено застрашително. Две заподскача радостно към тях.
Единият, нахлузил синьо палто, сведе поглед и му се усмихна.
— Здравей, приятелче — изрече старецът. — Добро кученце! Да, ти си прекрасно кученце!
— Говориш като идиот — отбеляза другият старец.
— Извинете, господа.
Двамата старци се извърнаха и Кели им се усмихна.
— Здравейте — продължи тя. — Дали бихте могли да ни помогнете с нещо? Казвам се Кели. А това са Рони, Линда и Уорик. Кучето се казва Две. Изглежда ви хареса.
— Добре умее да преценява хората — заяви мъжът със синьото палто. — Затова и не се е завъртяло покрай нещастния ми приятел до мен.
Кели се засмя.
— Дали мога да попитам за имената ви?
— Разбира се — отвърна старецът в синьо. — Казвам се Хавиер, а това е Вергил.
— А вие, деца, не сте тукашни май, а? — попита Вергил.
— Не, господине, не сме.
— Познавате ли изчезналото момче? — попита Рони.
— Не — отвърна Вергил. — Доколкото си спомням, дори не съм го виждал.
— От полицията казват, че е избягал.
Вергил кимна.
— Да, разбира се, че това ще кажат.