— Но според нас не е вярно.
— Интересно — отбеляза Вергил. — Хавиер, чуваш ли какво казват, стари глух проклетнико?
— Чух — измънка Хавиер. — И не съм глух.
— Споделихте ли това ви мнение с властите? — попита Вергил.
— Все още не — отвърна Рони.
Вергил кимна.
— По-умни сте значи, отколкото изглежда.
— Да не би полицията умишлено да покрива случая?
— Не знам. Възможно е. Но пък и няма да им е първото престъпление, което покриват.
Рони се намръщи.
— Какво друго са покрили, Вергил?
— Не можем да говорим за това тук — предупреди старецът. — Заобиколени сме от прекалено много очи и уши. Заповядайте у нас. Ще приготвя по чаша чай.
Караха след Вергил, който ги отведе до тиха уличка накрая на града, в къща с огромен гараж и добре поддържана градинка отпред. Разстоянието не беше голямо, но пътуването се усети по-дълго от нужното заради бавното шофиране на Вергил.
— Обожавам възрастните хора — изрече Кели.
— Странна си — заяви Уорик.
— Напомнят ми за баба и дядо, така сбръчкани и изнемощели.
— Очарователно — отбеляза Линда.
Слязоха от минивана и се събраха на входната врата при Хавиер, а Вергил отключи и ги покани вътре. Две се стрелна веднага във всекидневната, скочи на дивана и заспа. Всекидневната изглеждаше нормално. Не можеше да се каже същото за другите стаи обаче.
По стените се редяха плакати на стари филми, в стъклени витрини бяха изложени реквизити и костюми, а по всеки рафт от библиотеката бяха наредени стари филмови сценарии.
— Знаех си, че си ми познат отнякъде! — извика изведнъж Уорик. — Ти си Вергил Абърнати! Винаги гледах и повторенията на сериала ти! Страшен фен съм ти! Веднъж ти написах писмо, а ти ми изпрати снимка с автограф! Уорик Уайман съм. Помниш ли ме?
— Аз, ъм… май да — отвърна Вергил. — Да, може би. Уорик, радвам се да се запознаем на живо. — Той се усмихна на всички. — Ах, да, участвах в един сериал през седемдесетте.
— Не беше просто един сериал — поправи го Уорик, — а най-готиният сериал. „В часа на Маската“ беше върхът на сладоледа! Беше предшественик и на „Дебнещият в нощта“, нали?
Вергил кимна и допълни с неприкрита гордост:
— Стартирахме година преди „Колчак“ и излъчвахме още година след края му. За последния сезон ни изместиха в петък вечер, а с това ни подписаха и смъртната присъда, така че като ни свалиха от ефир, на никой вече не му пукаше. Но в един определен период сериалът беше страшна работа. Насам, заповядайте в кухнята.
Той ги въведе в стаята и сложи чайника на печката.
— Какво изобщо правиш тука, човече? — попита Уорик.
— Дъщеря ми живее в района — обясни Вергил, докато вадеше чаши за чай за всички. — Установих се тук, за да съм по-близо до нея и внуците.
Хавиер се прокашля.
— Аз, ъм… и аз участвах в сериала.
Уорик се плесна по челото.
— О, боже! Хавиер Санторум! Човече, а ти беше най-якият злодей на всички времена!
— Е, сега — отвърна Хавиер подсмивайки се. — Не бих се изхвърлил чак толкова, но не отричам, че си бях доста добър в ролята на лошия тип.
— Гласът ти беше толкова готин — продължи Уорик. — Ами запазената ти фраза как беше? „Страхът е избор, който никой не би направил по своя воля, но…“?
— „Страхът е избор, който никой човек не би направил по своя воля, но пък всеки претърпява последствията му“ — поправи го той.
— Да, тази! — извика Уорик. — Точно тази беше! Страшна е! Толкова е невероятно! Е, на снимачната площадка ли се събрахте?
Усмивката на Хавиер беше изместена от объркване.
— Прощавай?
Вергил се намръщи.
— Ъм, Уорик… ние двамата не сме, не сме двойка.
— Не сте ли?
— Просто помагам на Вергил да разнищи загадката — обясни Хавиер.
— И каква е тази загадка? — попита Рони.
— Първо разкажете вие — обади се Вергил. — Какво ви води в града?
— Едно дете е в опасност.
— Кое, момчето на Кук ли? — попита Вергил. — Ама нали не сте местни, какво ви интересува? Даже никак не ви влиза в работата.
— Ами… — започна Уорик. — Точно в това е проблемът, не мислите ли? Никога не влиза в работата на никого, не и ако могат да се измъкнат от отговорност. И така, докато всеки извръща поглед или си измисля извинения, без да обръща внимание на случващото се пред собствените си очи, загиват хора.
— И отново питам, вас какво ви интересува?
— Това ни е работата — обясни Рони. — Да помагаме на хората.
Вергил кимна и се усмихна.
— Добре. Много добре.
— Разкажете ни сега за тази загадка, която вие се опитвате да разнищите.