— Братско забиване на нож в гърба — обади се Амбър, изправяйки се на крака. Някак разбираше за какво иде реч.
— Даде ми наставления как да изградя килия в пещерите под града, а в средата ѝ да издълбая кръг, изписан с древни символи. След това трябваше да разруша всички тунели, които отвеждат към пещерата. Даде ми ключове, които можеха да свържат вратата на килията с която и да е друга врата по света посредством нещо като мост.
— Виждала съм такъв — заяви Амбър. — От месинг, нали? Дейкър Шанкс го използваше.
— Възможно е — отвърна Йеспер. — Набериус беше направил три такива ключа. Знам със сигурност къде е само един от тях — този, който ми беше даден. Аз изградих килията. Той изработи ключовете. Оставаше само да примамим Астарот да пристъпи в кръга, който щеше да го улови в капан за цяла вечност.
— Но Астарот ви разкри — прекъсна го Майло.
— Да — изрече мрачно Йеспер. — Яви ми се и ми каза, че е знаел за това през цялото време, като ми предложи нов план. Когато настъпи денят, той се преструваше до последно на заблуден, докато не дойде мигът, в който избута брат си в кръга, вместо сам да попадне в него.
Амбър се усмихна.
— Колко предателски звучи всичко. Страхотно е.
— Когато Набериус падна в капана — продължи Йеспер, — Астарот го окова и остави за цяла вечност под земята. А колкото до мен, не можех да не се запитам кога ли ще дойде моментът, в който Астарот ще дойде за моята душа. Затова и спрях да пренасям жертвоприношенията на него, като ги предоставях вместо това директно на Набериус. И започнах да източвам силите му, за да изградя бариерата около града.
— Използваш Набериус като захранване — заключи Майло.
— Това е единственият начин да задържа Астарот настрана от града.
— Тоест жертвоприношенията — продължи Майло, — децата, които избиваш, използваш, за да поддържаш силите на Набериус?
— Не ги убивам — побърза да възрази Йеспер. — Не можех да продължа да го правя, затова предадох ключа и задачата на друг, който може да се справи. Аз просто… вече не се занимавам с тази страна на нещата.
Амбър извърна поглед към Новак.
— Задачата вече е твоя тогава? Да избиваш деца?
— Ние само поддържаме мира в града — отвърна той. — Това не е в задълженията на нашия отдел.
— Тогава ти ли си? — попита Амбър, поглеждайки към изгорелия мъж.
— Не е никой в тази стая — уточни Йеспер.
Амбър го погледна намръщено.
— Тогава кой е? Наел си някого? Като на свободна практика? Сериозно ли ми казваш, че си прехвърлил към подизпълнител задълженията ти по кръвното ти жертвоприношение? — Тя се засмя. — Пълна лудост! Обожавам този проклет град! Толкова е извратен!
— Не смей да ни се подиграваш! — изрева Йеспер с треперещ глас. — Не се подигравай със саможертвата на младите ни жители!
— На това му се вика убийство, задник такъв.
Новак заби пистолета си в гърлото на Амбър.
— Преобрази се в човек — нареди той.
— Майната ти.
— Многознаещата ти уста ще ти навлече неприятности — предупреди Новак. — Ще ти подсигури смъртта още тук и сега. Така че си направи сама услугата да се преобразиш в човешки вид.
Амбър изгледа Йеспер предизвикателно, но когато погледът ѝ се отмести към Майло, той ѝ кимна да се успокои. Тя стисна зъби и се преобрази.
Пръстите ѝ вече бяха заздравели, така че не я заболяха, но пък главоболието я връхлетя на мига и тя почувства ясно раната на слепоочието си от удара на Новак, докато в този момент той затягаше по-здраво белезниците ѝ. Ако решеше отново да се преобрази в демон, вероятно щеше да си счупи китките, затова и реши да си остане така. Стигаха ѝ вече травмите по ръцете.
— Жертвите са необходими за благополучието на града — заяви Йеспер с доста по-спокоен тон. — Жалко е, наистина. Жалко е всъщност и вашето присъствие тук, тъй като застрашава живота и благоденствието на гражданите на Дезълейшън Хил. И като знак на помирение, смятам, че е редно да дадем на Астарот каквото желае и да се надяваме да остане доволен от него.
— Тоест ще ни предадеш? — попита Майло.
— Налага ми се за доброто на града ми. Шериф Новак, ще се погрижите ли?
Новак насочи пистолета си към тях.
— Да ви видя пред мен — нареди той.
22
Беше около единайсет часа, когато поеха по пътя, по който бяха дошли, но не след дълго се отклониха по камениста пътека, набраздена от нечия чиста проба инат, която ги отведе точно в края на града, където ги очакваше полицейска патрулка със запалени фарове, осветяващи петимата от Хрътките.