— Трябва да се обадя в полицията — заяви той и закрачи към дома си.
Амбър изскочи и му препречи пътя.
— Не! — извика тя, а Бенджамин замръзна на място. Тя опита да се усмихне приветливо. — Извинявай, не исках да… Ченгетата, те знаят за това. Те ни принудиха да напуснем града. Когато сме тук, онези типове с моторите не могат да ни спипат, обаче когато излезем…
— Трябва да си вървите — отвърна Бенджамин.
— Имам нужда от помощта ти.
— Не мога, съжалявам… не мога.
— Закарай ни до центъра на града, Бенджамин, моля те. Новак сигурно е откарал нанякъде колата ни. За да спася живота на Майло, трябва единствено да го заведа до колата. Просто трябва да ни закараш до нея. Аз ще се погрижа за всичко останало.
— Не мога да го направя.
— Напротив, можеш.
— Ако шерифът разбере.
— Няма да разбере. Кълна ти се, че няма. Няма да си навлечеш никакви неприятности заради това, Бенджамин. Обещавам ти. Не сме сторили никому нищо лошо. Не сме наранили никого и не сме нарушили никакви закони.
— Но няма как да не сте — заяви Бенджамин, повдигна рамене и я подмина, насочвайки се към дома си. — Новак си знае работата.
Амбър хвърли бърз поглед към Майло, след което се затича подир възрастния мъж.
— Кметът му даде нарежданията. А той прави груба грешка. Мисли си, че крием опасност за него, а това изобщо не е така.
Входната врата на дома на Бенджамин не беше заключена и той я отвори бързо, влезе вътре и се опита да я затръшне, но Амбър я подпря с крак.
— Моля те, остави ме на мира! — изрече той.
Амбър можеше лесно да се преобрази и да изрита вратата, но не го направи.
— Градът ви не е нормален, Бенджамин. Няма как да не си го забелязал.
Погледите им се срещнаха през пролуката. Измина дълъг миг на мълчание. В крайна сметка Бенджамин въздъхна и се отдръпна, като я покани да влезе в дома му.
В кухнята беше топло — в камината все още горяха овъглени дървета. Освен нея в стаята имаше старо канапе, телевизор, голяма маса с два стола, на единия от който беше струпано пране. До мивката бяха оставени чиния и чаша за чай. До вратата се редяха обувки. По всичко личеше, че мястото е дом на ерген или вдовец.
— Нищо от това не ме засяга — изрече спокойно Бенджамин, без да вдига поглед от пода.
— Извинявай?
Очите му се вдигнаха към нея за миг.
— Нищо от тези работи не засяга нито мен, нито останалите жители на града. Оставили сме ги изцяло в ръцете на кмета Йеспер и шериф Новак. Двамата могат да се погрижат за всичко.
— Какви работи? За какво се грижат?
— За всичко — повтори Бенджамин раздразнено. — Всичко странно в града.
— Като например?
— Знам ли — той се почеса по тила. — Това, което искам да кажа, е, че градът ни винаги си е бил такъв. Роден съм тук и откакто се помня, е така. Да, случват се необичайни неща, но…
— Доста повече от просто необичайни са — прекъсна го Амбър. — Имаш ли изобщо представа за случващото се? За това какво наистина става в града? Новак е убиец.
— Не — отвърна Бенджамин. — Не, не, отказвам да го повярвам. Да, често му се налага да взема трудни решения. Но благодарение на него всички ние сме в безопасност, а това не е лека задача.
— А от кого ви пази в безопасност? Какво криеш, Бенджамин?
— Много съжалявам, госпожице, но…
— Амбър, казвам се Амбър.
— Амбър, много съжалявам, но не мога да ти помогна. Ако шерифът те е изгонил от града, значи си престъпник и това е единствената истина.
— Не — възпротиви се Амбър и се преобрази. — Не е.
Очите му щяха да изскочат, когато я видя в демонския ѝ вид и той отстъпи крачка назад.
Амбър не откъсваше поглед от него.
— Обикновено реакциите са доста по-изразителни — заяви тя.
Бенджамин посочи към вратата с треперещ пръст.
— Върви си. Искам да си тръгнеш още сега.
— Защо не откачаш, Бенджамин? — попита Амбър, пристъпвайки към него. — Защо не крещиш? Свикнал си с подобни гледки, нали? Свикнал си да виждаш такива изроди като мен?
Бенджамин продължи да отстъпва назад, докато гърбът му не опря в стената.
— Тук е моят дом и аз държа ти да…
Тя се нахвърли върху него, притисна го на място и изщрака със зъби на сантиметър от гърлото му. Той простена. Тя се надигна бавно в целия си ръст и се надвеси над него.
— Кажи ми какво става тук, Бенджамин.
— Не знам, не знам откъде да…
— Откъде да започнеш ли? Можеш като начало да ми разкажеш за този ваш фестивал.
Той преглътна мъчително.
— Наричат го Адската нощ.
— Наричат го?
— Всички. Ние. Местните в града. Наричаме го Адската нощ. Случва се в един и същи ден всяка година.