Тя отстъпи крачка назад, оставяйки му пространство, за да се успокои.
— Какво се случва?
— Градът — продължи Бенджамин. — Той… се променя. Да, всички знаем, че е прокълнат. Не сме глупави. А и често може да се усети осезаемо. По нещо във въздуха тук. Нещо лошо. Заплита се в косите ти, прикрепя се за дрехите ти, полепва по кожата ти. И изпълва главата ти с лоши мисли. Сигурен съм, че хората досега щяха да са напуснали града, ако всичко друго не беше толкова добре тук. Бизнесът върви добре, винаги е процъфтявал. Земята ни е плодородна. Добитъкът ни е здрав. А тези лоши мисли са цената, която заплащаме за всичко друго съвършено тук.
— Какви точно лоши мисли имаш предвид?
Бенджамин се пресегна и придърпа свободния стол към себе си, като се стовари върху него, сякаш всички сили го бяха напуснали.
— Никога не си отиват, лошите усещания. Понякога са много силни, понякога едва се долавят. Но човек никога не може да забрави за тях, може единствено да извади късмета да успее да ги пренебрегне. Малко преди Адската нощ дори почти напълно изчезват, но тогава, в самата Нощ, се връщат. И тогава са най-осезаеми и силни.
— Каза, че градът се променя — обади се Амбър. — Как по-точно?
— Улиците се издължават — заобяснява Бенджамин с искра в очите. — Къщите се стесняват. Тротоарите се пропукват като след силно земетресение. А хората, хората също се променят.
— Какво им се променя?
— Променят се точно както и ти се променяш — отвърна Бенджамин.
— Стават демони? — изрече Амбър недоумяващо. — За една нощ в годината всички се превръщат в демони?
— Всички, които имат осемнайсет години — поясни Бенджамин. — Останалите, непълнолетните, се заключват в своите паник стаи. Почти всяка къща в града си има такава стая. Децата не могат да излязат оттам, а възрастните не могат да нахлуят при тях.
— И какво… се случва тогава?
Бенджамин се усмихна, но усмивката не достигна до очите му.
— Хората от града… започват да се нападат един друг. През цялата година трупат лошотията си специално за Адската нощ и когато тя настъпи, я изливат изцяло. Те си причиняват… причиняват си ужасни неща. Отвратителни, безсрамни неща. На следващата сутрин всичко се връща постарому и повечето дори са се възстановили физически. Повечето. Но не и всички. На година загубваме по близо петима души, които или са били прекалено лошо ранени, или направо убити на улицата.
— Боже.
— А знаеш ли какво е най-забавното? Никой не говори за това. Не го и споменава дори. Съседът ти може и да се е опитал да те изкорми по време на Адската нощ, но на следващия ден и двамата се преструвате, че всичко е цветя и рози. И така се натрупва ненавист. А това подклажда още повече лошите помисли.
— Казваш, че всички над осемнайсет години се променят — продължи с въпросите Амбър, — и ти ли?
— Имам осемнайсет години, нали така?
— А знаеш ли защо? Защо се случва всичко това? Някой дал ли ви е обяснение?
— Не — отвърна Бенджамин. — А и аз не съм си правил труда да питам. Знам, че кметът има пръст в цялата работа. Това поне е очевидно. Една от игричките ни тук е да правим всичко, което кметът каже, но не и да… не и да го обсъждаме на практика. Заговорите ли се за него, рано или късно ще си признаете взаимно със събеседника ти, че той винаги е бил навсякъде. А е по-лесно да не обръщаш внимание на нещата, когато не говориш за тях.
— Ами децата, Бенджамин? Всички онези деца, които изчезват безследно?
— Какво?! За какво говориш?
— Не си ли се замислял как изобщо се подклажда Адската нощ? Или просто си преценил, че не ти трябва да знаеш?
Бенджамин не отговори.
— Имаш шанса да направиш едно добро дело — продължи Амбър. — Точно в момента не ме интересуват и грам всичките ти прегрешения в миналото или пък всичко онова, което си избрал да пренебрегнеш, или си позволил да се случи. Приятелят ми умира в багажника на пикапа ти и аз просто трябва да го заведа до колата му. А ченгетата, най-вероятно те са я откарали някъде.
— Най-вероятно ще е на площадката с конфискуваните коли — заяви Бенджамин. — На „Мейпъл“.
— Можеш ли да ни заведеш там?
— Не се… обикновено не се занимавам с подобни работи.
— Знам. Разбирам те напълно и много бих искала да имаше някакъв друг начин. Но такъв няма и помощта ти ми е нужна. Моля те, Бенджамин, умолявам те.
Възрастният мъж потърка челото си. Ръката му трепереше. Той се прокашля, кимна с глава и се изправи.
— Ще ви закарам — каза най-накрая той.
— Благодаря ти! — отвърна Амбър. — Благодаря. Ти си добър човек. Добър и мил.