Челюстта на Линда увисна.
— Всички ли?!
— Всички, които имат осемнайсет години.
Уорик се зададе обратно заедно с Две и тъкмо щом приближиха достатъчно, че да може да подуши Амбър, кучето спря на място и започна да ръмжи с наежени косми по врата.
Амбър отстъпи назад.
— Ей, ей. Спокойно, момче.
Кели и останалите не казаха нищо.
— Съжалявам — промълви Амбър, без да сваля поглед от Две. — Кучетата обикновено ме обожават.
— Сигурна ли си? — попита Уорик. — Две е много умно кученце. Намира хора по следи и надушва определени материи. Може например да долови демон от километър разстояние.
Изражението на Амбър посърна.
Кели я изгледа под вежди.
— И ти ли си демон, Амбър?
— Ъм.
— Крайно време е да си откровена с нас. Приятелят ти е целият в кръв и на прага на смъртта на задната седалка в минивана ни. Демон ли си, или не?
Амбър изрече с поглед към земята:
— Може да се каже.
— Две, тихо, моля те — помоли Уорик и Две поръмжа още малко, след което си седна и започна да се чеше. Уорик извърна поглед към Амбър. — Как така може да се каже? Все едно да може да се каже, че си кифличка. Или си прекрасен и хранителен сладкиш, или не си. Какво си?
— Аз… предполагам, тогава съм кифличка — отвърна Амбър.
— Каква сделка сключи? — попита Линда.
— Никаква — обясни Амбър, — но родителите ми бяха сключили, след което се родих аз и ги наследих.
Линда изпука пръстите си.
— И затова са се опитали да те убият! Искат да те изядат! — изрече ентусиазирано тя и се изчерви. — Извинявай, чела съм доста по темата. Нямах намерение да прозвучи така въодушевено.
— Няма проблеми.
— Значи сега си беглец — изрече замислено Уорик. — Самотен вълк по Тъмната магистрала. Заедно с приятеля ти, който е друг самотен вълк. Двама самотни вълци. Двама вълци всъщност. Не точно самотни. Двама вълци в кола. Бягащи. Единият — гол и целият в кръв. А другият — с лъснал навън гол задник.
— О, боже — сепна се Амбър и ръката ѝ се стрелна към дънките на седалището ѝ. — Боже, наистина задникът ми е лъснал навън.
Кели удари Уорик с юмрук по рамото.
— Дръж се по-мило!
Уорик потри рамото си, усетил физически болката, но ранен душевно.
— Просто исках да отбележа, че дънките ѝ определено са пострадали. Не исках да те обидя по никакъв начин, Амбър. Честна дума.
— Не се притеснявай — успокои го Амбър, изчервявайки се.
— Е, ами такова… може ли да видим?
Амбър го изгледа.
— Да ми видите задника ли?
— Ах! Не! Съжалявам, изобщо нямах това… не, не! Исках да кажа дали може да видим… как се преобразяваш?
— Не е нужно да го правиш — побърза да каже Кели.
— Да, разбира се, че не е никак нужно — съгласи се Уорик. — Просто аз обичам да рисувам. Правя си свой комикс за нашите… приключения? Така да се каже, вдъхновен от приключенията ни. Позволих си някое и друго поукрасяване.
— Доста поукрасяване — намеси се Линда.
— Едно-две леки преувеличения — оправда се Уорик.
— Героят, който би трябвало да е Уорик, се забива с различно момиче във всяка нова глава — обади се Кели. — Освен това има повече мускули, отколкото мозъчни клетки в сравнение с истинския Уорик, не бяга от всяка една битка като него.
— Още не съм публикувал нищо — прекъсна я Уорик, — но не губя надежда. Ако не се получи, ще го издам като уеб комикс. Това е планът. Мисълта ми беше, че съм много визуален тип. И така де, много бих се зарадвал. Като начало, какъв цвят си?
— Червен — отвърна Амбър.
— Червен… — повтори Уорик. — Класика. Не се срещат толкова често вече. Човек си мисли, че е обичайно, но предимно вече са сиви, в различни нюанси на сивото. А имаш ли… ъм… сещаш се… имаш ли… ъмм…? — Той се докосна по челото.
— Рога ли? — помогна му Амбър.
— Да — съгласи се покорно Уорик. — Имаш ли рога?
— Да — отвърна тя. — Искаш ли да ти покажа?
Той се вгледа в нея и прехапа устни.
— Може ли? — попита смирено той. — Така де, ако не ти е голям проблем?
— Няма проблеми — отвърна тя. — А на кучето ти ще му пречи ли?
— Две ще се държи прилично, щом види, че всички ние сме окей с теб.
— Добре тогава — каза Амбър и се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого.
Кожата ѝ почервеня, тя се издължи и наля с мускули, а над челото ѝ се извиха рога.