3
Когато нощта се спусна лениво над хоризонта, Вергил я посрещна подобаващо ядно, а старите му кости потрепериха на хладния въздух. Имаше времена, преди дълги години, когато очакваше мрака с нетърпение, времена, в които спеше непробудно. А имаше и времена, още по-отдавна, когато прекарваше нощите си в съвсем други дейности — като пиеше, забавляваше се и се забъркваше в неприятности.
Напоследък единствените неприятности, които си навличаше, бяха когато мислите му се оплитаха в главата, а единственият сън, който го навестяваше, беше лек, раздразнителен и недостатъчен.
Колко ли пъти се разходи до тоалетната предната вечер? Пет? Шест? Много скоро щеше да му се наложи да си държи гърне до леглото, за да не вземе да се посрами. Или просто щеше да стисне зъби и да постъпи в един от онези старчески домове, в чието име присъстваше неотлъчно „подслон“, „приют“ или „покой“. А много повече би им подхождало „Чакалнята на Господ“.
Въпреки че лятото наближаваше, той увеличи градусите на отоплението. Беше осъзнал, че един е студът по принцип и съвсем друг — този в Аляска. Не му харесваше да му е студено. Никога не му бе харесвало. Беше калифорнийско дете, родено и отгледано на слънце. А тук изживяваше зимата на своя живот в проклетата Аляска. Разумно ли беше? Не, но пък и решенията, довели го тук поначало, не бяха разумни.
Домът му отразяваше като в огледало отминалия му вече живот. Наградите му — всичките пет, заемаха два рафта във витрината. Филмите, в които беше участвал — все евтини продукции, с изключение на „Ад на девет хиляди метра“, бяха засвидетелствани в рамкираните плакати по стените, но не друго, а работата му в телевизията му беше донесла най-ярко признание. „В часа на Маската“, заглавието, внесло върколаци, вампири и ужасяващи номадски проклятия във всекидневните на американските домове за три прекрасни сезона в началото на седемдесетте години на двайсети век, се беше превърнало в култов хит, преди още хората да узнаят точно какво е култов хит, а в центъра му беше Вергил Абърнати в ролята на едноименния герой — Маската: героят с костюм и маска на очи, върл защитник на истината с двата си юмрука в свят, потънал в кошмари.
Три славни години. Това се казваше филм. Ала след това вкусовете на публиката се измениха и вниманието им се разконцентрира, а Маската беше предаден — не от някой враг, убиец или зло създание, а от рейтингите. Или по-скоро от тяхната липса.
Не че съжаляваше, или че беше позволил мислите за онова, което би могло да бъде, да нахлуят в ежедневието му. Не че си позволяваше да мечтае за вчера, вместо да се изправи пред грешките си от днес, които хич не бяха малобройни. Не, нищо подобно не тормозеше Вергил Абърнати, някогашния герой на момчетата от всякакви възрасти и прелъстител на жените. Не, за Вергил Абърнати съществуваше единствено днес. Единствено студената празнина на днешния ден в град, където никога не бе истински желан, в живот, който все повече се отегчаваше от него.
— Сантиментални небивалици — измърмори той на студената си, притихнала къща.
И с какво го бяха заменили, питаше се той (и то не за първи път)? Бърз прочит на програмата за телевизията предостави отговор на въпроса му: риалити предавания и двайсет и четири часови новинарски емисии. Развлекателни шоута и състезания, в които се сбъдваха всички мечти, стига хората зад екраните да те харесат достатъчно много, че да гласуват за теб. Богаташи, забъркващи се в грозни неща. Бедняци, забъркващи се в глупости. А сериалите? Онези със сценарий? Завзети от актьори с дълбоки скули, за които границата между чара и мръщенето беше изключително тънка. Къде се беше дянало изкуството? Къде беше субстанцията? Смени канала и попадна на реклама за лекарство, в чийто безкраен списък от възможни странични ефекти присъстваше и смърт, след което изключи телевизора.
Докторът му беше казал, че за състоянието на сърцето му е важно да избягва всякакви ненужни вълнения. Но и докторът му беше един идиот.
Вергил изгаси лампите. Време беше за лягане. Още един ден беше приключил. Поредният от онези, които си складираше. Беше натрупал доста голям запас. Повече дни, отколкото можеше и да преброи. Не знаеше със сигурност какво ще ги прави, след като ги събере всичките. Може би щеше да ги пусне на свобода. Може би щеше да отиде до Зъбера на Едисън, каменистата оголена местност, от която се откриваше гледка към изоставената каменоломна в скалите зад къщата му, и да ги захвърли на вятъра, да се загледа след тях как пърхат и отлитат, изгубвайки се завинаги. А може би просто щеше да ги натъпче в един буркан и да ги зарови в задния си двор. Всичко го устройваше. Така или иначе нямаше да притрябват на никого другиго.