Бети изрита Амбър в ребрата и изби въздуха от дробовете ѝ въпреки защитата на черните люспи, които се бяха оформили на корема ѝ.
— Не е като да си нямаме приятели обаче, нали? Познати, които сме срещали на някакъв етап от живота си. Е, не биха ни изоставили в такъв момент, нали? Не, не и те. Те биха се възползвали от всяка възможност да държат съдбата ни в ръцете си. Да господстват над нас. И така се озовахме, бягайки от място на място като плъхове. И всичко благодарение на теб.
Амбър се опита да се изправи, но коляното на Бети срещна брадичката ѝ и тя се свлече назад. Бети се спря за момент.
— А какъв беше всъщност онзи лагер, на който ходи? На „Смелите бобри“ или нещо такова, а? Честно казано между нас двете, Амбър, онази седмица, в която те нямаше, беше същински рай. Нямаш си и представа колко задушаващо дете беше, ни най-малка дори. Щяхме да те пращаме и по всякакви други лагери след това, ако не беше такова мрънкало. „Мрън-мрън, другите деца са ужасни. Мрън, мрън, всички ме мразят“. Е не бяха единствени, миличка.
Бети пристъпи по-близо до Амбър и тя се опита да я изрита и събори на земята, но Бети разчете намерението ѝ и стовари крака си върху глезена ѝ.
— А ето ни сега и в Аляска — продължи Бети, като продължаваше да натиска силно с петата си. — В Аляска! А аз обичам слънцето, Амбър, добре го знаеш. Обичам топлината. Никога не съм си и помисляла, че ще се озова толкова далече на север. И въпреки това съм тук, насред този студ само заради теб.
Бети отдръпна крака си от глезена ѝ и Амбър се надигна нестабилно и куцукайки.
— Мамо, почакай.
— Мамо ли? — Бети се изсмя. — Сериозно ли ще ми кажеш „мамо“ след всичко, което направи?! След всичко онова, което ни наговори в Ню Йорк?!
— Не съм казвала нищо.
— Каза „майната ти“ на баща си — прекъсна я Бети. — Неуважението към когото и да е от нас е неуважение и към двама ни. В това се състои бракът, Амбър.
— Тогава в какво се състои семейството, а? — нападна я словесно Амбър. — Дали имаш някое удобно определение и за него? Какво ще кажеш например за „детеубийство“?
— Всъщност говорим за „убийство на син или дъщеря“ — поправи я Бети. — За детеубийство говорим, когато родител убие невръстното си дете. Честно да ти кажа, само като се замисля и започвам да съжалявам. Ако просто те бяхме убили още в бебешката ти кошара, щяхме да си спестим толкова много неприятности.
— Боже мили. Как може да си толкова… зла?!
— Такава си лицемерка — отвърна майка ѝ, а погледът ѝ беше ясен и целеустремен, докато се приближаваше към нея.
Амбър се препъна, докато отстъпваше.
— Какво?! За какво говориш?
— Та нали ходеше по митинги, Амбър, подписваше петициите, скандираше лозунгите и подкрепяше правото на избор на жената. Нали беше за узаконяването на абортите?
Амбър я изгледа намръщено.
— Доколкото знам и ти си за…
— Разбира се, че съм за — отвърна Бети. — Подкрепям с две ръце прекратяването на нежеланата бременност.
— Да, ама аз не съм бременност.
— Да, но все още се развиваш, за да станеш един ден човекът, който се надяваш да бъдеш.
— Така ли се оправдаваш пред себе си досега?
— Не ми нужно да се оправдавам за каквото и да било, Амбър. Ние те създадохме. Ти ни принадлежиш. И имаме всякакво право да те изядем, ако поискаме.
— Така ли? Отхапи си тогава.
— Както добре знаеш, вече му мина времето за това.
— Тогава за какво сте дошли тук? Хрътките не преследват вас, а мен. Защо не вземете да се скриете някъде под някой камък?
— Защото сме Ламонт — обади се баща ѝ зад нея, а Амбър простена неволно. — Не се укриваме прекалено дълго — продължи Бил, пристъпвайки, за да застане до тях. — Не се свиваме от страх. Винаги се оглеждаме за следващата възможност.
Амбър погледна родителите си и вече всичко ѝ беше ясно.
— Сработили сте се с Хрътките.
Бети пооправи косите си и прокара ръка по рогата си.
— Сияйния демон се свърза с нас. А кои сме ние, че да откажем на Астарот, Херцога на Ада?
— И какво ви предложи? Нова сделка ли?
— Опрощаване на всички предишни дългове — отвърна Бил.
— Ако ме предадете на него.
Той сви рамене.
— Разбира се.
Дланите на Амбър още лепнеха от кръвта на Майло по тях. Ако сега позволеше да я пленят, той щеше да си е жив пътник.
— А какво ще кажете за нещо повече от това?
— Без пазарене — предупреди я Бил. — А и нямаш какво да ни предложиш, което да представлява интерес за нас.