— Разкажи набързо.
Луси въздъхна.
— След като заловиха Набериус, кметът Йеспер започна да се замисля за положението си в цялата тази работа и реши, че ще е най-добре да убие Астарот. Само че не знаеше как. Имаше нужда да експериментира.
Амбър се намръщи.
— И е призовал друг демон, нали?
Луси кимна.
— По-малък. И слаб. Разказа ли ви за знаците, които държат Набериус в килията му? Използва точно същите да пази и Ардат-Ко да не избяга от кръга, очертан в мазето му, повече от година.
— Ардат-Ко ли?
— Позната още като Усмихнатия демон. Всеки ден през първите осем месеца Йеспер слизаше при нея и се опитваше да я убие. И всеки ден не успяваше. Започна да изпраща и нас в мазето му с ясни инструкции какво да правим. Не се справихме по-успешно.
— Почакай — прекъсна я Амбър, — това преди колко години беше?
— Около шейсетина. Аз съм първата жена, наета в службите тук. Всъщност даже единствената.
— Еха, шейсет години — удиви се Кели. — Изглеждаш страхотно.
— Благодаря.
— Отникъде не си провиснала.
— Не е само моя заслугата — обясни Луси, свивайки рамене. — Много е важен и добре пасващият сутиен. Както и да е. Та, Ардат-Ко — не огладняваше, не се изморяваше. Не се и ядосваше. Просто си седеше в кръга и се усмихваше, докато ние се опитвахме да я убием отново и отново.
— И какво стана накрая? — попита Амбър.
— Започна да ни заговаря — продължи Луси. — Имахме изрични нареждания — не се въвличайте в никакви разговори с нея. Но тя знаеше разни работи. Може би четеше мислите ни, или направо разчиташе нас… и един по един ние започнахме да ѝ отговаряме. Предлагаше ни огромни възнаграждения, ако я освободим. Не беше толкова силна, колкото Астарот или другите големци сред демоните, но ни казваше, че ако я пуснем, ще ни направи могъщи, ще удължи живота ни поне два-три пъти.
— И освободихте ли я?
— Изкуших се. Признавам. Останалите също. Но Новак беше непоклатим. Затова и Ардат-Ко ни предложи незабавна сила още така, както си стоеше в кръга. Придума ни да ѝ осигурим малко ножче, с което отряза пръстите си на лявата ръка — до един, и палеца. Каза ни да ги изядем. Нямах ѝ доверие — помислих, че се опитва да ни отрови. Бях чувала, че хората, които сключват сделки с демони, ядат от тяхната плът, за да получат сила, но ние не бяхме нищо специално за нея. Кръвта ѝ щеше да е като жива киселина за организмите ни. Само че Ардат-Ко ни увещаваше, че дори обикновените хора могат да се сдобият със сили, ако погълнат плътта на създание като нея. И беше права. Почувствахме се по-силни. По-здрави.
— И я пуснахте на свобода?
— Не — отвърна Луси. — Не я освободихме. Новак продължаваше да ѝ няма доверие. Твърдеше, че щяла да изчезне в мига, в който я пуснем от кръга. А той искаше да се сдобие с повече мощ, преди да я освободи. На нея като че ли не ѝ пречеше. Не мисля, че дори я болеше от това, което си причиняваше. А и при всички положения, отрязаните крайници щяха да ѝ пораснат отново, щом излезеше от кръга.
— Колко точно изядохте от нея?
— Едната ѝ ръка — обясни Луси. — Десния ѝ крак. Половината от левия. Подготвяше ни нова порция за всеки ден. А с всяка хапка ние ставахме все по-силни. Изглежда започнахме и да… ами, самите ние като че ли започнахме да се превръщаме в демони, но не спирахме. Не можехме. Бяхме стигнали до десния ѝ хълбок, когато и тя осъзна, че няма да я освободим оттам.
— И тогава я изядохте цялата?
— Точно така. А най-смущаващото беше, че не спря да се усмихва през цялото време.
— А Йеспер знаеше ли за това?
— Разбира се. Шерифът му казва всичко. А и на Йеспер страшно му допадна идеята да си има собствена демонска полиция. Вероятно иначе нямаше да успеем да опазим града така добре.
— Май доста демони минават оттук, а? — отбеляза Кели.
— О, да. Както и серийни убийци, психопати и всякакви подобни. Дезълейшън Хил просто ги привлича, но напоследък като че ли броят им все повече се увеличава. Заради нея — заяви Луси, поглеждайки към Амбър.
— Но вие се справяте с тях — обади се Кели. — Ченгета-демони, които пазят общността си. Ами убийствата на деца? Какво правите по този въпрос?
Луси я погледна равнодушно:
— Какви убийства на деца?
— За жертвоприношението — намеси се Амбър. — Към Набериус, за да продължи да подхранва града със силите си.
— По едно на година — допълни Кели. — Или не сте забелязали?
— Много хора просто изчезват — отвърна Луси. — И то не само в този град. Във всеки. Често са деца. Това не означава, че някой ги…
— Знаеш ли къде държи Дългия децата, които отвлича?