Думите замряха в гърлото на Луси, но тя побърза да поклати глава и отвърне:
— Дългия е просто една градска легенда. Не е истински.
— Отвлякъл е поредното дете — отвърна Кели. — Остин Кук. Отмъкнал го е направо от леглото му, просто защото в града са гласували за него.
— Не е вярно — заяви Луси. — Остин Кук избяга от дома си. Връстниците му го тормозеха и той… той просто избяга оттук. А това с гласуването се прави, за да се сплашват непослушните деца.
Кели пристъпи напред и застана точно пред лицето ѝ.
— Убедена съм, че Остин е бил достатъчно ужасен, когато Дългия е дошъл да го отведе.
— Не знам за какво говориш — заяви Луси и бутна Кели назад.
— Къде ги държи?
— Та той не е истински! — извика тя.
— Къде ги държи?
— Нямам представа!
Двете момичета приковаха погледи в нея.
Тя изръмжа.
— Да не мислиш, че и ние не искаме да го спрем? Аз и останалите? Но Новак не иска и да чува за това, а той е шефът. Той дава заповедите, а ние изпълняваме.
— Както ги изпълняваш и сега — заяви Амбър.
— И вече съжалявам за това — отвърна Луси. — Както съжалявам и че ти помогнах срещу Хрътките. Но стават и грешки. А сега ще се качите в колата си, в онази проклета зла кола, ще вземеш приятелчето си и ще се разкарате от града. Както и вие — обърна се към Кели тя. — Ще ги последвате. Мислите ли, че ако Новак или който и да е друг от службата ви види, ще ви пусне така безнаказано? Ще сте мъртви на мига. Разбирате ли? Ще ви приспят за секунда, до един. Вървете. И се махайте оттук. А ако аз ви видя отново… ще стрелям на месо.
29
Амбър се събуди на някакъв диван, завита презглава с одеяло.
За миг не можеше да си спомни къде се намира. В следващия обаче всичко се върна: Хрътките, родителите ѝ и Кели, отвеждаща я в дома на този старец. Някакъв си Вергил. Миниванът беше паркиран отпред, когато пристигнаха, а Амбър побърза сама да вдигне Майло и да го положи да легне на задната седалка на Чарджъра. Пулсът му едвам се усещаше, а дишането му беше повърхностно, но вече се намираше в колата си, а тя щеше да го излекува. На всяка цена. Просто трябваше да го спаси.
Защото тази нощ беше Адската нощ.
Издърпа одеялото с очакването да се заплете в рогата ѝ, но за нейно учудване, то се плъзна без проблем по лицето ѝ. Огледа ръцете си на светлината на ранното утро: бледи, с розовия цвят на човешка плът. Не се беше преобразила в съня си. Все още усещаше порива, но много по-слабо. Едва доловимо.
Това не я учуди. Даже го беше очаквала. Може да се каже, дори бе разчитала на него.
Отметна одеялото настрана и тихо се повдигна да седне. Останалите още лежаха загърнати в спалните си чували на пода във всекидневната на Вергил. Беше се запознала с него набързо предната нощ. Кели я беше представила, след което той си легна да спи. Не беше сигурна дали другият по-възрастен мъж — май се казваше Хавиер, е съквартирант на Вергил или негов партньор. Мисълта за двама възрастни гейове, които са дошли да живеят чак тук, в Аляска, щеше да ѝ сгрее сърцето, стига да не се бяха спрели точно на този град.
Обу си обувките и стана. Дрехите, с които беше облечена снощи, или по-скоро парцалите, в които се бяха превърнали, вече бяха натъпкани в кофата за боклук. Сега беше облечена с други, широки и намачкани, през които нахлуваше хлад, затова и тя обгърна тялото си с ръце и пристъпи тихо вън от стаята. Две надигна глава да я погледне, прозя се и отново заспа. Амбър отиде до вратата, отвеждаща към гаража, но се поколеба отпред, преди да я отвори. Изрече наум кратка молитва към някого или нещо и се шмугна вътре. Чарджърът беше от другата страна на минивана.
— Моля те, бъди жив — шептеше си тя. — Моля те, бъди жив. Моля те.
Заобиколи минивана и се приближи до Чарджъра, като се наведе, за да погледне през прозореца му. Одеялото, с което беше завила Майло, беше отметнато на задната седалка.
А Майло го нямаше.
Обля я студена вълна и тя се отдръпна от автомобила — този паразит, който го лекуваше и поддържаше, но и който се хранеше с живота му. Не се беше замисляла на какво е способен, ако Майло беше прекалено лошо ранен, дали би могъл да го убие през нощта. Дали би оставил тялото му, или би го присвоил, погълнал напълно, без да остави и следа от него, без дори капка кръв по тапицерията на седалката?
Майло пристъпи до нея.
— Какво ти става?
Тя отскочи изплашено назад, но в следващия миг се хвърли към него и го прегърна силно.
— Ти си жив!
— Ъм, да — изрече той, удържайки на прегръдката с притиснати към себе си ръце.