— Искаш да кажеш, че влиянието на Набериус отслабва?
— Точно така — отвърна Амбър. — Мисля, че всяка жертва освобождава достатъчно силен прилив на сила, която да презареди всичко за точно една година. В момента изтичат последните няколко часа, откакто ще се навърши една година от миналогодишното жертвоприношение, и ми се струва, че ако можем да предотвратим тазгодишното, бариерата ще отслабне дотолкова, че Хрътките ще успеят да проникнат в града. Може би. Да се надяваме.
Майло я изгледа недоумяващо.
— Искаш да пуснеш Хрътките в града? Това ли е планът ти?
— Първата част от него, да.
— Само да предупредя, че втората част ще трябва да я оправдае много добре.
— Искаме Хрътките да нахлуят тук, защото с влизането им в града ще предоставим на Набериус жертвата му.
— Да не би… да не би да предлагаш да убием детето?
— Не е необходимо да е Остин, нали така? Не е нужно дори да е дете. Може да бъде всеки. Даже мисля, че трябва да е самият Йеспер.
— И как ще ни помогне това на нас?
— В мига, в който Набериус си получи жертвата, ще започне и Адската нощ и всички, които имат осемнайсет години около нас, ще се превърнат в кръвожадни чудовища. Хрътките ще се появят, но вече няма да имат преимуществото на мнозинството пред нас. Ние ще си имаме цяла армия зад гърба.
— На която ще ѝ се иска да убие и нас, и Хрътките наравно.
— Така е. Но ако успеем — всички в тази къща сега, ако намерим безопасно място, където да изчакаме, Хрътките, както и родителите ми, ще се превърнат в единствените мишени.
Майло потри леко наболата си брада.
— Това е… доста добър план.
— Саркастично ли го казваш?
— Не, Амбър.
Тя се усмихна широко.
— Това означава обаче, че не просто трябва да намерим момчето, но и да заловим Йеспер, преди да настъпи нощта. Да имаш някакви брилянтни идеи как би могло да се случи това?
— Ще е лесно да заловим Йеспер. Нали ключът на Дейкър Шанкс е все още в нас? Ще нахлуем в офиса му, ще го издърпаме оттам за кльощавата му ръка и ще си излезем оттам. А колкото до намирането на Остин, Кели и останалите мислят, че го държат в плен в магазина за техника. Всичко днес затваря по-рано, към обяд, така че планират да нахлуят тогава там и мисля, че трябва да им помогнем.
— Ще влязат с взлом в магазина за техника… посред бял ден?
Амбър се замисли.
— Ами, май да, май все пак обмислят да използват задния вход.
— Ще им се наложи.
— Е, какво мислиш? Да им помогнем ли?
Майло се поколеба. Пресегна се отново в колата, отвори жабката и сложи пистолета на Дагет вътре, като извади собствения си пистолет с кобура му. Поизправи гръб и го прикрепи към колана си.
— Може да се окаже опасно — отвърна той, — но пък не е като почти да не умрях вчера. Така че защо пък не?
30
Вергил ги качи в Сиената си, осемместния му миниван. Хавиер седеше до него отпред и двамата не спряха да си говорят цял ден, като постоянно си подхвърляха обиди един към друг. Звучаха обаче някак плахо. Виждаше се, че са изнервени.
Амбър лежеше завита с одеяло, сбутана най-отзад между Майло и Кели. Кели потропваше с пръсти по ръката ѝ, докато чакаха да мине времето. Усещането беше приятно. На седалките пред тях Две ближеше Линда по лицето, която си мълчеше, тихо отвратена.
Миниванът отби. Никой не помръдваше.
— Теренът изглежда чист — съобщи Хавиер.
— Няма никого наоколо — потвърди Вергил.
Останалите се поизправиха на седалките си. Бяха паркирали в уличката зад магазина за техника — делеше ги само една стена, която дори Амбър можеше да събори сама. Както и Вергил, и Хавиер бяха потвърдили, наоколо не се виждаше никой.
— Ще ви изчакаме тук — заяви Вергил. — Ако видим някой да приближава, ще свирна с клаксона и ще се правя на ударен. Най-добре да побързате обаче. Ако някой влезе през входната врата, ще трябва да се справяте сами.
Рони слезе първи, последван от Уорик, Линда и кучето. Преди да слезе, Майло се наведе към шофьорското място и каза: