Запъти се към спалнята си, но спря както винаги на прозореца на всекидневната, за да се вгледа през завесите. Взираше се в съседната къща, където светлината на верандата заискряваше със силата на хиляди слънца всеки път, щом някоя проклета мечка гризли се залуташе в задния двор. Колко ли пъти вече се беше оплакал на проклетия глупак Снайдър? На младини никой дори не се беше осмелявал да му каже „не“, не и когато Вергил присвиеше леденосините си очи. Но и на това му беше отминало времето и нещата вече стояха другояче. Робърт Снайдър беше на около четиресет, подчертано незабележителен осъден престъпник, пуснат от пандиза и въпреки всичко достатъчно самоуверен, та просто да се подсмихва на оплакванията на Вергил. Същински селяндур.
Вергил видя, че сега гледа телевизия. Шоуто на Джими Кимъл или Фалън, или някой от тези. За Вергил всички бяха еднакви. До един изнасяха монолози. Снайдър седеше по бельо с бира в ръка. Като че ли му беше топло. Вергил го ненавиждаше.
Тъкмо щеше да се дръпне и да остави завесата да падне на мястото си, когато долови някакво движение с поглед. В къщата имаше още някого.
Снайдър беше женен, но се разведе преди три години и бившата му се върна при майка си в другия край на града. Как ли се казваше? Няма значение. Важното беше, че откакто жена му го беше напуснала, в къщата на Снайдър не се беше вясвал никой друг. Никакви жени, приятели, никой. Никой, освен Снайдър. А сега тази, тази фигура.
Беше висок, който и да бе. Висок и слаб. Пристъпваше бързо покрай прозорците, но без подчертана настойчивост, от осветена в тъмна стая и пак в осветена. Вергил го изгуби от поглед и се намръщи, питайки се защо изобщо още седеше да наблюдава. Кого го беше грижа дали Робърт Снайдър си е намерил дружка? Него определено — не.
Снайдър пресуши и последните капки от бирата си, изправи се на крака, почесвайки едрия си корем, и закрачи към кухнята си. Застана на мивката, вгледан в отражението си в прозореца, без да забелязва Вергил в притъмнялата му къща право пред очите му. Изми празната бирена бутилка. Явно рециклираше. Е, явно не беше чак толкова лош.
Посетителят му, който и да беше той, се появи в кухнята. Беше блед, със странен цвят на кожата, а устата му беше широка. Прекалено широка. Пристъпи зад Снайдър и го сграбчи. И му прекърши врата.
Сърцето на Вергил подскочи в гърдите и той залегна под рамката на прозореца си. Не знаеше защо реши да залегне. Изглеждаше му като правилния избор. Сега, след като го беше направил обаче, му беше доста трудно да се изправи. Наполовина приклекнал, той се заклатушка към библиотеката си, отдалечавайки се от прозореца. Краката му горяха, тези стари предатели. Когато беше достатъчно далече, се изправи бавно със стонове, докато бедрата му щракаха и гърбът му пукаше.
С малко по-улеснени движения той се промъкна отново до прозореца и надникна. Не се виждаха нито Снайдър, нито другата фигура. Убиецът или го беше завлякъл нанякъде, или го беше оставил да се свлече на място.
Вергил се замисли колко ужасен съсед бе Снайдър. Груб и неуважителен, той го бе заплашвал с физическа разправа неведнъж и макар Вергил да се съмняваше искрено в реалните способности на Снайдър да изпълни заканите си, нямаше как да избяга от факта, че съседът му беше млад мъж на около четиресет, а самият той — старец на близо осемдесет и със сърдечни проблеми. А това по ничии стандарти не беше равнопоставено съревнование.
Само че Снайдър вече не беше млад мъж на около четиресет. Сега той беше безжизнено тяло. Труп. Телесни останки. И всички надежди или мечти, които някога бе таял, си бяха отишли с него, изгубени завинаги в мига, в който онази фигура го обгърна с ръце. Вергил изпита съчувствие към човека, но от онзи тип повърхностно съчувствие, което лесно се забравяше и оставаше назад в мислите.
Вниманието му се прикова от ново раздвижване. Фигурата се движеше към задния вход на къщата.
Вергил се втурна към собствената си кухня и срита някакъв стол по пътя в тъмното. Без да спира да кълне по пътя си до прозореца над мивката, той се вгледа през него в неподдържания заден двор на Снайдър, когато фигурата се изгуби в нощта. На лунната светлина изглеждаше по-дребна. С тъмна коса. Странна работа. Вергил можеше да се закълне, че онзи в кухнята беше плешив. Този не беше и толкова блед и беше облечен в спортни панталони, риза с къс ръкав и елек. Убиецът хвърли поглед в негова посока, а в ума на Вергил изплуваха две мисли.