Още обаче понакуцваше — глезенът, който си беше прикрепил преди малко, все още не беше стабилен. Дългия явно не усещаше нищо, но Оскар Морено изпитваше болка.
Амбър пресече от другата страна на пътя и докато той се забави да изчака преминаваща кола, тя прескочи с усилие една ниска ограда и се скри зад къщата, където се преобрази. Болката отново беше поносима и тя се затича, докато съзнанието ѝ рисуваше множество възможности. Преодоля ниска стена пред себе си и продължи напред. Чуваше бягащите му стъпки зад себе си — отново беше Дългия. И я настигаше.
Много добре. Продължавай в същия дух.
Прескочи поредната ограда, приземявайки се в нечий друг заден двор, и се затича към стъклените врати на верандата, като люспите ѝ се надигнаха да я защитят при сблъсъка с тях. Вътре се натъкна на ръба на кухненската маса. Не се задейства аларма. Не последваха и писъци. Освен дрънченето на счупеното стъкло, в къщата не се чуваха никакви други звуци. Хвърли поглед назад и видя как Дългия се спуска в задния двор, приковава поглед към нея и вдига брадвата си.
С изкривено от болката в рамото си лице, Амбър грабна един ръжен от поставката до камината и се затича по коридора. За миг се паникьоса, че не успява да отключи входната врата, но в следващия вече беше навън и я затваряше след себе си.
По тихата уличка премина кола, но тя нито си върна човешкия вид, нито побягна в друга посока. Вместо това пристъпи леко встрани, опирайки се в стената и приклекна.
Миг по-късно входната врата се отвори за втори път и през нея пристъпи Дългия, отново в облика на Оскар Морено, все така усмихнат и стиснал брадвата си, с поглед отправен към улицата пред него в очакване да види бягащата Амбър.
Но Амбър нямаше намерение да бяга. Вече не.
Изправи се и замахна с ръжена с всичката си демонска сила. Ударът попадна върху тила на Морено и той се свлече на колене, а брадвата издрънча на земята.
Тя нанесе втори удар, при който дочу как черепът му изпуква, а Морено падна по лице. Косата му започна да се зацапва с кръв.
В този си вид явно кървеше.
Амбър изкрещя — победоносен вик, подклаждан от страх и омраза, и стовари ръжена за трети път. Имаше намерението да не помръдва оттам, докато не му разцепи главата на две, но откъм ъгъла се зададе полицейска кола. Преди дори да успее да изръмжи с досада, патрулката вече отбиваше и Новак изскачаше от вратата.
Амбър захвърли ръжена и се втурна обратно в къщата, през трапезарията и към счупената стъклена врата. Другите две ченгета — Уудбъри и Дънкан — се задаваха зад гърба ѝ. Залитна назад и зави наляво, като се затича по тесен коридор към банята, но се спря в последния момент и се хвърли в спалнята. Затръшна вратата зад себе си и се заоглежда. През прозореца се виждаше как Новак преминава отвън с вдигнат пистолет в ръка.
Амбър се завъртя неистово в търсене на оръжие. Огнестрелно, бейзболна бухалка дори, каквото и да е. Започна да преравя джобовете си. И намери ключ.
Извади го и го погледна — беше ключът на Дейкър Шанкс. Бяха го изпробвали и не беше проработил, но пък това беше от другата страна, отвъд бариерите. Сега се намираше в Дезълейшън Хил, там, където ключът беше направен поначало. Ако изобщо някъде можеше да проработи дори в ръцете на човек, който няма представа какво върши, то щеше да е тъкмо тук, в града.
Тя го натика в ключалката на вратата на спалнята и в съзнанието ѝ с такава яснота изплува образа на друга врата, направена от груб метал, че за миг го обзе напълно. Със смътна преценка за собствените си действия, тя завъртя ключа веднъж, два пъти, издърпа го от ключалката и натисна бравата, за да отвори вратата. Пристъпи през нея, но не в коридора на къщата, в която се намираше преди малко, а насред килия от бетон с големината на скромна всекидневна. Вратата се затръшна зад гърба ѝ — вече не беше дървената врата на спалнята, а онази метална врата, която беше видяла в съзнанието си.
А в центъра на помещението стоеше Сияен демон.
32
Астарот като че ли искреше с пламъци отвътре и кожата му с изключение на няколко кръпки стоеше като прозрачна. Брат му обаче не изглеждаше така дяволски безплътен.
Набериус стоеше на колене в един кръг, с приковани с къси вериги към пода китки, а по оковите му бяха изписани стотици дребни символи. Като брат си и той нямаше коса. Очите му също бяха черни като на брат му. И дотук приключваха приликите помежду им. Сухата му напукана кожа беше с цвят на пепел, а от процепите в нея се процеждаха бледи искри, които окъпваха килията му в слаба светлина.