Вдигна поглед към Амбър без следа от учудване. Чертите му бяха така спокойни, като че ли беше стоял прикован тук долу през последните двайсет минути, а не двеста години.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но нищо не ѝ идваше наум. Първи проговори той.
— Освободи ме — каза той с мек глас. — Освободи ме от тези окови.
Амбър беше силна. Самоуверена. Като демон нямаше нищо общо със старото си аз. Но ето че тук всички онези до болка познати съмнения и несигурност изплуваха на повърхността. Тук долу тя беше слаба, дори с рога на главата си. Тук долу тя беше жалка.
— Аз… не мога — отвърна тя.
— Ще бъдеш възнаградена. Тези вериги ме лишават от силите ми. Освободи ме и ще изпълня всяко едно твое най-проникновено желание.
Амбър отстъпи назад към вратата.
— Съжалявам — прошепна тя, това беше единственото, което ѝ хрумна да каже.
Извърна се, пъхна ключа в грубата метална ключалка и стисна очи. Съсредоточи мисълта си върху врата, която познаваше много добре, изрисува образа ѝ в съзнанието си и завъртя ключа два пъти, преди да го извади. А като отвори вратата, пристъпи в своята стая. Във Флорида.
Климатикът не беше пуснат. Беше горещо и задушно. От плаката на отсрещната стена я наблюдаваха печално Балтазар и Темпест от „Из мрачните места“. Лаптопът ѝ беше на бюрото. Леглото ѝ беше оправено. Беше израснала тук. Това беше нейната собствена стая, изпълнена с нейните принадлежности, и все пак оставаше чужда. Вече не я чувстваше своя. Напускането на дома и цялото това гонене бяха отчуждили завинаги това място за нея. Изглеждаше като нейния дом и миришеше на него — с характерната си тежка и натрапчива сладникава миризма, но тя вече не го чувстваше като свой.
Излезе в коридора с тихи стъпки, въпреки че знаеше, че родителите ѝ са все още в Аляска.
Не се потеше. Разбира се, че не. Горещината беше осезаема, но не я смущаваше, когато беше в демонската си форма. Пристъпи в кухнята. Взе си ябълка оттам, отхапа парче от нея и задъвка. В хладилника намери кутия мляко и си сипа догоре във висока чаша. Хвърли ябълката в мивката, взе си млякото и се отправи към всекидневната, като оставяше кървави петна навсякъде след себе си.
На пианото в ъгъла (майка ѝ беше ненадмината пианистка) стоеше снимка в рамка. Беше семеен портрет на Амбър и родителите ѝ. Бил и Бети седяха един до друг, а пред тях широко усмихната и несъзнаваща нищо от предстоящото седеше Амбър като малко момиченце.
Тя бутна снимката и стовари петата си върху нея.
Отпи още една глътка мляко и изля останалата част върху дивана, след което се запъти отново към стаята си, като триеше ръката си по стената в коридора, размазвайки кръвта си. Взе една раница и я напълни догоре с дрехи. Взе и лаптопа си, и едно плюшено мече, което имаше от малка. Сложи раницата на гърба си, затвори вратата и пъхна ключа в ключалката, опитвайки се да си спомни как изглеждаше вратата на къщата на Вергил.
— По дяволите — изруга тя в празното пространство.
Тогава на мотела. Представи си стаята, в която беше отседнала, вратата ѝ. Да, вече не се намираше в Дезълейшън Хил, но може би силното ѝ желание да се върне там щеше да подтикне ключа да ѝ съдейства поне малко. Тя се съсредоточи и го завъртя веднъж, два пъти и го издърпа, за да отвори вратата, пристъпвайки на стълбището в мотела „Доуал“, а първото нещо, което чу, беше гласът на майка си.
— Не знае нищо — казваше Бети.
Амбър приклекна, а пръстите ѝ се издължиха в нокти. Отне ѝ известно време да се успокои. Никой не я беше видял. Гласът на майка ѝ се чуваше от лобито долу. Никой не знаеше, че Амбър е тук.
Гласът ѝ се разнесе отново.
— Ще го накараш ли да спре да реве?
Амбър залази на четири крака до парапета и погледна надолу, за да види как Грант мята Кенет Доуал върху рецепцията, където той се вразуми, сподави хленченето си и най-сетне замълча.
Грант, Бети и Бил застанаха около него в червената си прелест.
— А сега какво? — попита Грант. — Тръгваме от врата на врата ли? Виждали ли сте изобщо момичето? Всичко свърши. Край. Нека си признаем провала и да се върнем към задачата, която ни беше поставена.
— От Астарот — добави Бил.
— Точно така — потвърди Грант, — от Астарот. Преди да е осъзнал какво се опитвахме да направим.
— Страх те е — заяви Бети.
— Разбира се, че ме е страх — отвърна Грант. — А ако вас не ви е, значи сте глупаци. Чуйте ме — поехме риска. Направихме го. И си заслужаваше, но просто работата не ни се получи. Случват се понякога и такива неща.