— Ние ще се погрижим за Дългия — уточни Рони.
— Как? — попита Вергил. — Току-що бях свидетел на много подробен разказ колко пагубно е било за вас преживяването от тази сутрин.
— Само че той поддаде — заяви решително Амбър. — Да, когато е Дългия, не мисля, че можем и да го одраскаме. Само че когато се промени в добрия стар Оскар Морено, той куцаше. И кървеше. Мисля, че когато се преобразява на себе си, или по-скоро на теб, Хавиер, може да бъде ранен. Вероятно дори убит.
— Тоест трябва да го спипаме, когато е с облика на Морено — обобщи Вергил.
— Опасявам се, че не е чак толкова просто — обади се Майло. — Променя облика си за секунди. Ще се наложи да го сварим напълно неподготвен, а не виждам как би било възможно.
— Ами и аз ще дойда с вас — каза Вергил. — Ще го разсейвам, докато вие го нападате в гръб. Какъвто и да е, преди всичко е убиец на деца, а тези мръсници трябва да си получат заслуженото.
— Напълно съгласен съм с вас, сър, но нещата вече се случват прекалено бързо.
Вергил се намръщи.
— Все още мога да се размърдам, когато се налага.
— Но ние не просто мърдаме, сър, направо спринтираме. Съжалявам, просто е прекалено опасно.
— Не се дръж с мен като с проклето дете.
— Не бих си позволил, господин Абърнати, но действителността е, че сте възрастен, а да се захващате с някой като Дългия изобщо не ви е по силите.
— Имате нужда от мен! — извика ядосано Вергил. — Ако не бях аз, дори нямаше да знаете кой е този Дългия. Аз го разгадах. С мен започна всичко.
— И ще приключи с нас — заяви Майло. — С цялото ми уважение, сър, ще се наложи да останете странични наблюдатели. Можете да следите Морено, стига така да не се излагате на опасност, но това ще ви е общо взето раздвижването за този момент.
— Проклет да си, момче.
— Добре, сър.
— На мен не ми пречи да съм страничен наблюдател — обади се Хавиер. — И без това никога не съм бил за раздаването на юмруци наляво и надясно. Дубльорът ми се грижеше за всички бойни сцени. Беше дебел и бавен, с цяла глава над мен, но пък аз си се появявах в близките кадри. Не мисля, че някой някога забеляза.
— Всички забелязваха — заяви Вергил.
— Аз забелязах — обади се Уорик.
— И аз също — потвърди Майло.
— Мда — заключи Хавиер, — както казвах, никой не забеляза.
34
Амбър седеше на леглото в стаята за гости и прокарваше пръсти по повърхността на месинговия ключ в опит да заглуши болката в рамото си. Беше затворила очи, а съзнанието ѝ се изпълваше от един-единствен образ: вратите, през които бяха преминали, когато ги заведоха да се срещнат с Йеспер. Първоначално се беше опитала да си припомни декоративните орнаменти по входните порти към дома на кмета, но инкрустациите бяха прекалено сложни и паметта ѝ не ги беше съхранила, а това я караше да се опасява, че без абсолютно сигурна картина в главата си, отново ще се озове в килията на Набериус под земята. А не ѝ се искаше да стъпва отново там, без да се налага.
Затова и съсредоточи усилията си върху втората двукрила врата към приемната на кмета. Нея виждаше по-ясно, все още помнеше и как икономът на Йеспер, макар и да не се сещаше за името му — онзи с изгореното лице и маската, се пресяга към бравите и отваря пред тях. Чувстваше се уверена в яснотата на картината в съзнанието си. Или поне доста уверена.
Добре де, сравнително уверена.
Вратата на гостната се отвори и в стаята влезе Кели с все още мокра коса след душа, който си беше взела.
— Всичко точно? — попита тя.
Амбър кимна и се изправи.
— Готова съм.
— Майло каза, че тръгвате след пет минути. Ние ще излезем малко след вас. Това направо си е някаква точност на военен в сравнение с обичайния ни начин на работа, заклевам се.
— По-небрежни ли сте?
— Все пак сме с Уорик и кучето. Малко или много ни се налага. Как ти е рамото?
Амбър се усмихна широко.
— Страшно много боли, благодаря, че попита.
— Обзалагам се, че е така — отвърна Кели. — Свали си тениската.
Амбър премигна на парцали:
— Ъм… извинявай?
— За рамото ти — уточни Кели, отваряйки чантичката за първа помощ, която беше на масата. — Трябва да сменя превръзката.
— А, да, вярно.
Кели седеше и чакаше, докато Амбър стоеше сковано и не помръдваше.
— Е, ще я свалиш ли, или искаш първо аз да сваля моята?
Амбър се засмя насила, макар с усмивка до ушите.
— Не, не, няма нужда.
— Жалко — каза Кели.
Амбър не знаеше как да отговори на това. Подхвана заедно краищата на суитчъра и тениската си, но се поколеба.