Първата беше: „Видял ме е, видял ме е и знае, че съм тук“, мисъл, която избледня, когато погледът на убиеца се плъзна около него без да спира, обхождайки заобикалящата го обстановка.
Втората беше: „Познавам този тип. Познавам го, но е невъзможно. Няма как да е той. Онзи, за когото си мисля, е на осемдесет и живее в Арканзас“.
Наблюдаваше как убиецът прескача задната ограда и изчезва в нощта и остана на място близо двайсет минути, преди да може да си отдъхне. Постепенно сърцето му престана да бие в ритъма на тангото. Осени го мисълта, че вероятно е добре да се обади в полицията. Извади телефона си от джоба. Екранът светна прекалено ярко в тъмната му къща и той си припомни с мъка какво да прави с него.
В прозореца се отразиха светлини. Вергил побърза да погледне отново през него и тъкмо навреме съзря полицейска патрулка да отбива пред къщата на Снайдър. Почувства истинско облекчение. Светлините ѝ не бяха включени, но това не беше от значение, особено след като началникът на полицията Новак слезе от колата. Новак беше добро ченге, адски строг, но разумен и справедлив. С него имаше и друг полицай, някакъв едър тип — в главата на Вергил се въртеше името Уудбъри. Докато двамата пристъпваха към входната врата на Снайдър, той обмисляше дали да им разкаже какво беше видял.
Вратата явно беше отключена, тъй като двамата полицаи направо влязоха в къщата. Вергил видя как прекосяват всекидневната, запътили се към кухнята, и застават на мястото, където беше видял Снайдър за последно. Заговориха се със сведени надолу погледи. Не изглеждаха изненадани. Не изглеждаха дори смутени. Наведоха се и когато се изправиха, държаха тялото на Снайдър в двата му края.
— Ах, да ви се не види — прошепна Вергил, проследявайки с поглед как двамата изнасят трупа от къщата и го хвърлят в багажника на колата си. Уудбъри се върна да затвори входната врата, а щом се присъедини отново към Новак, двамата отпътуваха с патрулката.
Вергил стоеше неподвижно в мрака в къщата си.
— Е, някой ще гори в Ада — заяви той.
4
Този път сънуваше нещо съвсем ново.
Амбър си беше отново вкъщи, в Орландо, където беше горещо и задушно и климатикът не работеше, но горещината не ѝ се отразяваше както обичайно. Челото ѝ беше хладно и тя седеше на масата с родителите си и им разказваше за деня си в училище. Никой не я беше тормозил и не я бяха викали в кабинета на директорката Коб, така че денят ѝ бе минал добре.
Родителите ѝ я слушаха внимателно, кимаха и се усмихваха мило, отвръщаха ѝ със съвет или я окуражаваха. Бети седеше до нея на масата, а Бил се суетеше около фурната. Той отвори вратата ѝ и горещината отвътре се разля и сля с топлия въздух в стаята. Амбър от съня започна да се поти.
Изведнъж сънят прескочи във времето, както често се случваше със сънищата, и те вече си приказваха, докато се хранеха. Бил и Бети оставаха незасегнати от жегата, докато потта на Амбър вече се стичаше по лицето ѝ и капеше в чинията ѝ, но пък тя умираше от глад, затова поиска допълнително, след като приключи с порцията си. Родителите ѝ се засмяха, а Бил взе чинията ѝ и стана от масата с ножа за месо в ръка. Отряза голямо парче от печеното, а Амбър забеляза за първи път, че печеното за вечеря беше Имелда, сервирана в огромен сребърен поднос на масата, гарнирана, залята със сос и с божествен аромат.
Бил подаде на Амбър пълната чиния и тя ѝ се нахвърли, дъвчейки крехкото месо, докато стичащите се струйки пот и кръв се сливаха по брадичката ѝ. Беше невероятно. Кожата на Имелда хрущеше в устата ѝ.
В този миг тя осъзна, че сънува, и се събуди.
Първото нещо, което усети, беше студът. Второто беше радостното ръмжене на Чарджъра, докато леко се поклащаше на седалката си в него. А третото — след като отвори очи — болката в ръцете си. Повдигна ги от скута си, като потрепна леко, но не изпищя, което беше напредък. Виждаше единствено върха на пръстите си над дебелите бинтове: бяха лилави и подути и боляха.
— Как се чувстваш? — попита Майло, без да откъсва поглед от тъмния път напред.
— Сякаш всичките ми пръсти са били смазани — отвърна тя.
— Е, не всички — обясни той. — Лекарката каза, че левият ти палец е лошо ранен, но не и счупен.
— А аз седя и се самосъжалявам… — измърмори тя и сведе поглед. — Повръщала ли съм? Не помня да съм повръщала.
— Повърна — отвърна Майло.
— По дяволите — изрече тя, като забеляза, че той е облечен с друга риза. — Да не повърнах и върху теб?