— Изглеждаш ми разстроена — каза Майло.
Амбър го погледна. Не ѝ се занимаваше да се връща към случилото се. Струваше ѝ се безсмислено да се занимава с подобни дреболии, когато Адската нощ беше на път да се разрази всеки миг.
— Добре съм — отвърна тя.
Майло кимна и тя реши, че това беше краят на разговора по темата, но той продължи:
— Само че очевидно не си. Сигурна ли си, че искаш да продължим с плана?
— Да — изрече Амбър с нарастващо раздразнение. — Казах ти, добре съм.
Майло я погледна, но не каза нищо повече. След миг тя каза с въздишка:
— Нека да не започваме, става ли? С това да си споделяме. Като начало дори не знаеш как става. А и от всички други — от всички други, ти най-добре би разбрал и уважил настроението ми, че когато не ми се говори за нещо, просто не ми се говори за него. И това не е някакъв скрит замисъл, с който да те накарам да ми задаваш въпроси, които тайно ми се иска да ми зададеш. Не искам да ме питаш, не искам да отговарям и не искам изобщо да говоря за това. Това устройва ли те и теб?
Майло кимна отново.
— Благодаря ти.
Той ѝ посочи през прозореца вратата на дребна къща, покрай която преминаваха.
— Какво ще кажеш за тази? Достатъчно интересна ли ти изглежда?
Амбър извърна поглед натам.
— Кафява е.
— Кафявото не е интересно ли?
— Не и щом става дума за врата. Търсим нещо с някакъв дизайн. Нещо, което се отличава.
— Сигурна ли си, че не можем да използваме някоя от вратите на Вергил?
— Не, не съм. Може би мога да пробвам да задържа в мислите си образа на някоя скучна стара врата, дори когато онази черна метална врата се опитва всячески да превземе съзнанието ми, но не ми се ще да рискувам. По-лесно е и по-безопасно да разполагам с врата, която мога да си представя лесно и да се върна към нея.
Минаха покрай друга къща.
— Ами тази?
— Че какво ѝ е специалното на нея?
— Не е кафява.
— И все пак си е просто врата.
— Не съм сигурен какво се надяваш да откриеш — заяви Майло, — повечето врати са си просто врати.
— Оглеждай се за някоя запомняща се.
— Колкото по-дълго обикаляме да търсим, толкова повече се увеличава възможността ченгетата да ни видят.
— Знам.
— И това няма нищо общо с Кели?
Тя го изгледа кръвнишки.
— Май се опитваш да си пъхаш носа в чуждите работи?
— Не си пъхам никъде носа. Просто задавам стратегически въпрос. Ако се окаже, че се лутаме така заради нещо, което някой е казал или направил.
— Не бих изложила живота ти на подобен риск — заяви Амбър. — Определено не бих изложила и своя. Трябва да намерим врата като онази в мотела — нещо, което да се отличава, за което мога да се закача и да не ни се налага да се връщаме в центъра на града.
— И виждала ли си много такива врати наоколо?
— Не, затова и се опитвам да… — и в този миг я осени. — Сетих се! — възкликна тя, като го плесна по ръката. — Знам къде можем да отидем!
Майло я изгледа изпод вежди.
— Знаеш ли, можеш да си доста войнствена, като си демон.
— И ти значи си го забелязал?
По продължението на целия парцел на увеселителния парк, предназначен за площадка на летния фестивал, се простираше метална ограда, затова двамата паркираха и тръгнаха пеш. Вървяха, докато намерят пролука, и се шмугнаха през нея. Рамото на Амбър беше вече много по-добре. Може би се дължеше на по-високия ѝ праг на болка в демонския ѝ вид или на ускорения процес на възстановяване, а може би на новата превръзка, която Кели ѝ постави — каквото и да беше, за нея не беше от значение. Чувстваше се много по-добре, а това беше най-важното сега.
Минаха през високите треви по края на парка и през малко по-ниските на самата площадка, избуяли около покритите с брезенти увеселителни влакчета и изпочупени сергии. Майло я докосна леко по ръката, а тя се извърна и съзря предпазливия поглед в очите му, миг преди да чуе гласовете.
Залегнаха ниско и продължиха внимателно напред. На въртележката с кончета седяха три момчета: две на парапета по външната ѝ част и едно — на едно от самите дървени кончета. Изглеждаха на възрастта на Амбър, може би малко по-големи. Пиеха бира, а от устата на онзи на кончето, с дългата коса и скъсаните дънки, висеше цигара. Димът ѝ се носеше на лекия вятър.