— А мислех, че ме мрази в червата — говореше онзи с дългата коса. — Помните ли как постоянно повтаряше, че ще ме пребие до смърт?
— Помня как ти винаги се насираше в гащите, когато ти го кажеше — отвърна по-едрият от приятелите му и се ухили.
— Както и да е — подхвърли дългокосият, докато изгасяше цигарата си. — Винаги съм си мислел, че Кънингъм ме мрази, това имах предвид. Това исках да кажа.
— Ако те мразеше, защо ще иска довечера да се присъединим към него и приятелчетата му?
— Боже мили, Марко, не ме ли слушаш изобщо? Та нали това ти казвам и аз! Казвам, че явно не ме мрази, щом иска да купонясваме заедно тази нощ. Дано не се държиш така глупаво занапред. Не ми се ще да ме посрамваш.
— Няма да те посрамвам — изрече Марко намусено. — Че защо ми е да те посрамвам?
— Ами, да си го кажем направо, а? Не си почетен ученик със стипендия, нали?
— Какво?!
— Не си умен.
Лицето на Марко помръкна.
— Не ме наричай глупав!
— Не те наричам никак. Просто ти казвам, че не си умен. Различно е от това да те нарека глупав.
— Напротив, Джейми.
— Не, различно е. Означава просто, че имаш навика да казваш или вършиш глупави неща. Не означава, че ти самият си глупав. Така че всичко ще е наред, стига да не плямпаш или правиш нищо тъпо около Зак Кънингъм и дружината му. Чака ни важна нощ, не можем да допуснем нещо да я провали.
Третото момче, с тъмна коса и родилен белег, подаващ се от яката на ризата му, за първи път повдигна глава.
— Боже, вие двамата не можете ли да млъкнете за пет секунди? Цяла седмица само за тази нощ говорите, нямате си идея колко скучни ставате. Да, ще има купон, и какво от това? Пораснете малко вече.
Марко и Джейми се спогледаха и се ухилиха.
— Май някой е разстроен, че е още много млад за Адската нощ — заяви Джейми.
— Май е по-добре да си вървиш вкъщи — подразни го Марко. — Не бива да те хващат вън след вечерния час.
— Мда, трябва да те завият в леглото като останалите малки дечица.
— Ха, гледай, гледай, горкото бебче се муси! Не му се подигравай де.
— Ах, съжалявам, бебчо, недей да плачеш, моля ти се!
Момчето с родилния белег се усмихна сковано и слезе от парапета, изтупвайки дънките си, като че ли се готвеше да си върви. В следващия миг обаче се нахвърли върху приятелите си, като избута Марко от парапета, докато теглеше Джейми след себе си по земята.
— Та какво беше? — изрева той. — Какво ми приказвахте?
Заби коляното си в гърлото на Джейми и вдигна камък над главата си, готов да го пусне върху него.
— Какво разправяше за реване? А?!
— Божичко!
— Говори!
— Пусни ме, психопат такъв!
Момчето с родилния белег натисна малко по-силно с коляно, но след малко се изправи, като остави жертвата си да се претърколи и изкашля. Хвърли камъка настрана.
— А вие двамата, изроди такива, наистина ли си мислите, че ми пука за тая Адска нощ? Наистина ли мислите, че ми дреме, че трябва да чакам още една година? Да, да, купонът на града, няма що. Голяма работа.
Марко помогна на Джейми да се изправи.
— Хайде — продължи момчето с родилния белег. — Припкайте при Кънингъм да си играете с него и приятелчетата му. Наслаждавайте се на Адската нощ, докато можете, задници. Защото догодина ще е моя.
Джейми и Марко се поколебаха за миг, но след малко се извърнаха и се отдалечиха. Момчето с родилния белег се загледа след тях, засмя се подигравателно и се извърна да си ходи в другата посока. Амбър и Майло приклекнаха ниско, докато всички се разотидат, след което се изправиха.
— Колко са прекрасни децата в този град — заяви Майло.
Амбър продължи през карнавалната площадка, докато не стигнаха до Огледалната зала. Тя огледа вратата към нея — подчертано запомняща се, с лъскава сребриста повърхност. Доволна, тя кимна.
— Сигурна ли си? — попита Майло.
— Няма място за колебания вече — отвърна тя.
Той сви рамене.
Извади месинговия ключ от джоба си и с образа на двукрилата врата на приемната на Йеспер, ясно изрисуван в съзнанието ѝ, го пъхна в ключалката. Грубата метална врата се мъчеше всячески да се намърда в мислите ѝ, но тя не я допускаше. Завъртя ключа веднъж, два пъти и с Майло, сложил ръка на рамото ѝ, отвори огледалната врата и пристъпи през нея.
В приемната на кмета беше по-студено отколкото последния път, когато бяха тук. Лампите светеха, заглушавайки бледата светлина отвън. Вратите се затвориха плътно зад тях. Майло се извърна да ги отвори, но се спря. Приближаваха стъпки и гласове.