— И все пак, ами ако продаваме енциклопедии?
— Добре, така да бъде, все тая.
— Никой вече не си купува енциклопедии — обади се глас зад тях.
Хавиер изкрещя, а сърцето на Вергил щеше да изскочи от гърдите. Двамата се извърнаха непохватно към приближаващия към тях Оскар Морено, който се усмихваше широко.
— В днешно време хората използват интернет, за да си намерят нужната информация. Продавачи на енциклопедии нямаше да е добро прикритие, господа, дори и да не знаех кои сте всъщност. Да си дойдем на думата — сигурно го чувате постоянно, но, съм ви страшно голям фен.
— И ние знаем кой си ти всъщност — обади се Хавиер. — И ако нещо се случи с нас, тайната ти няма да остане тайна задълго. Има хора, които знаят къде точно се намираме.
— Уверявам ви, нямам представа за какво говорите.
— Ти си убиец на деца! — заяви Вергил.
Усмивката на Морено се стопи.
— Ще ви помоля да не повишавате тон, господин Абърнати, така както и аз не идвам неканен във вашата къща да сипя от обиди по ваш адрес. Да, убивал съм деца. Но не само. Убивал съм всякакви хора през годините.
— Защо аз? — попита Хавиер. — Защо използваш точно моето лице?
Морено се усмихна отново.
— Винаги съм обичал телевизията. Може да се каже, че тя ме обучи. Показа ми как да общувам с хората, как да завързвам взаимоотношения, разучавах я. Ние от моя вид не сме социални типове, но част от мен като че ли винаги е търсела, някаква връзка, така предполагам. А сега я имам. Имам семейство благодарение на прекрасния ви сериал и на всички други прекрасни предавания като него.
— Но защо точно аз?
— Дойдох в Дезълейшън Хил преди много време — продължи Морено, — бях никой. Бях създанието, на което викаха „Дългия“. Имах една простичка цел, която изпълнявах в продължение на дълги години. Но нещо ми липсваше. Липсваше ми самоличност. Тогава в града дойдохте вие, господин Абърнати. За разлика от много други, аз ви разпознах веднага. Даже сме разговаряли — два пъти. И двата пъти бях с различно лице, така че вероятно не ме помните.
— Срещам се с много хора — изрече предпазливо Вергил.
— Разбира се — отвърна Морено, — убеден съм, че е така. Знаех, че няма да си спомните за мен. Все пак тогава нямах самоличност. Но сега имам. Дадох си сметка, че ми е необходимо лице, на базата на което да я изградя — лице, което да запазя като свое собствено. В Дезълейшън Хил вече имаше един Маската, така че му оставаше да си има и свой Ернесто Коварния. С неговото лице се ожених, с него закупих магазина си за техника, с него се вписах в този град. Кметът Йеспер ми помогна, разбира се, но всичко стана възможно благодарение на това лице.
— И това ли е? — попита намръщено Хавиер. — Това е всичко?!
Морено го погледна угрижено.
— Надявахте се на нещо друго, нали? Нещо, по-значимо. Ех, съжалявам. Сега ми стана неудобно.
— Няма нищо — намеси се Вергил. — Е, получихме информацията, за която дойдохме тук. Вече знаем всичко. По-добре да си вървим.
Морено застана на пътя им, вперил в тях поглед, пропит с дълбоко съжаление.
— Опасявам се, че не мога да го позволя.
Колената на Вергил се разтрепериха осезаемо.
— И какво ще направиш? Ще ни убиеш ли? Ще затриеш Маската и Коварния? Наистина ли това е желанието ти? Ще можеш ли да живееш с тази мисъл?
— Ласкаете ме — отвърна Морено.
— Прощавай?
— Явно представлението ми е било наистина убедително, щом сте повярвали, че съм способен да изпитам угризения или състрадание.
Вергил преглътна мъчително.
— Тогава, вземи нас в замяна.
— Извинете?
— Нали ти взеха Остин? Разполагаш ли с друго дете? Ако да — за Бога, пусни го. Пощади живота му. Ние сме вече стари. Ако ще ни убиваш, поне придай смисъл на смъртта ни. Пусни детето да си върви.
— Бихте се пожертвали? — попита Морено. — И вие ли, господин Санторум? Бихте заменили детето като жертвоприношение?
— Ами аз, ако ти трябва само един, предлагам да отведеш него. Ако ти трябват двама, е, да, предполагам.
Морено издаде дълбок гърлен звук на изненада.
— Много добре. Вероятно това, че сте двама, ще компенсира и напредналата ви възраст. Количество в замяна на качество, ако щете. Приемам предложението ви. Господин Абърнати, вратата на мазето е отключена.
— Тук ли? — попита Вергил. — В това мазе?
— Винаги извършвам жертвоприношението няколко часа преди уречения час на смъртта, за да съм подсигурен, ако нещо се обърка. Жертвите могат да крещят колкото си искат, никой не ги чува. А сега, ако обичате.