Вергил се поколеба, но не виждаше какво друго му остава, освен да се подчини. Хвана дръжките пред себе си и дръпна, а пред него се откриха стълби, отвеждащи надолу. Пристъпи първи с Хавиер след себе си, а лампата се запали автоматично. Морено вървеше последен, като затвори вратите след тях.
Мазето беше огромно, просторно и чисто. Също така и звукоизолирано. Вляво от тях имаше друго стълбище, отвеждащо нагоре към врата, която вероятно беше към самата къща. На стената в тяхно дясно висяха един ред вериги. Но друго дете тук долу нямаше.
Вергил изрече през зъби:
— Не държиш в плен друго дете, нали?
— Подведох ви — призна си Морено. — Разбирате ли, има си правила. Градът решава кое е детето, което да бъде пожертвано. Ако просто си избера произволно някое друго, защо ще им е да си правят труда да гласуват пак в бъдеще? Този навик е важен за тях. Той е всичко за тях.
Вергил и Хавиер стояха неподвижно един до друг. Хавиер изхленчи, но остана прав. Десният му крак се тресеше толкова силно, че Вергил се опасяваше, че ще изскочи от таза му — никак не беше невъзможно, трябваше да се признае.
— Значи сега, просто ще ни убиеш? — попита Вергил.
— Сега ще ви закопчея с вериги — заяви Морено. — А точно в единайсет и двайсет и четири ще сляза отново тук долу и ще ви отведа при Набериус.
— Добре.
— И тогава той ще ви убие.
38
Амбър пристъпи от заслона на дърветата насред открита поляна под кървавочервеното небе, а под стъпалата ѝ припукваха сухи златисти листа. Балтазар се извърна към нея — кичур от черната му коса падаше върху леденосините му очи, а слънчевите лъчи се улавяха в скулите му, силно изразени, като остриета. Темпест — жената до него, беше бледа, а бронзовите ѝ коси — разрошени. Имаше плътни устни и големи зелени очи. Бяха вкопчени един в друг, подобаващо за влюбена двойка като тях, със съвършения си външен вид и едва сдържана страст — стояха там, докато клоните на дърветата не застинаха напълно неподвижни и всичко утихна. Амбър премигна и осъзна, че изобщо не се намира в някоя гора в Монтана, а просто я наблюдава отстрани и пристъпи назад, докато в мислите ѝ се настаняваше странно неясно усещане.
Беше като картина — или не, беше плакат — плакат на „Из мрачните места“ на стената. На нейната стена в къщата на родителите ѝ във Флорида.
Амбър се огледа. Уесли Стърлинг, Кошмарния стоеше до старото ѝ легло с харпун в ръка. Беше горещо. И светло навън. Вече започваше да се поти. Странна работа. Сведе поглед към ръката си — към дребната си, бледа длан. Ах, това обясняваше всичко. Вече не беше в демонската си форма. Долови миризмата на готвено. Дали наистина обаче я помирисваше, или само си мислеше така? Какво значение имаше изобщо? Никакво всъщност. Излезе от стаята си и тръгна по дългия, предълъг коридор към кухнята. Доста по-дълъг, отколкото го помнеше. Родителите ѝ бяха там, в кухнята, както и демонското ѝ Аз. Отдръпнаха се да мине между тях, а тя се качи на масата и легна, полагайки глава до купата със салата, готова да бъде изядена.
Баща ѝ обгърна с ръка раменете на демонското ѝ Аз.
— Харесвам те много повече в този вид — каза ѝ той. — Ти си дъщерята, която винаги сме искали.
— О, тате… — демонското ѝ Аз изхихика и завъртя игриво очи.
Майката на Амбър се наведе напред с нож за месо в ръка.
— Краче или гърдичка? — попита тя.
— Крак — отвърна баща ѝ.
Демонското ѝ Аз се обади:
— Няма много материал от другото по нея.
Тримата се засмяха като едно задружно семейство — с нотка на забава и топлина. Зад тях Уесли Стърлинг зареждаше стрела приблизително с големината на ръката на Амбър в харпуна си.
— Беше на баща ми — обясни Уесли. — Единственото добро, което направи за мен, бе да ме научи как да стрелям с него.
Никой друг не го чуваше, а Амбър не му обръщаше внимание. Майка ѝ отряза парче от крака на Амбър и го сложи в чиния. Месото беше бяло и от него се вдигаше пара.
— Не искам да бъда изядена — каза Амбър.
Родителите ѝ се преобразиха в демони.
— Е, и? — обади се баща ѝ.
— Не ни пука — отвърна майка ѝ.
— Ще те изядем при всички положения.
Амбър поклати глава и понечи да се изправи, но от масата изскочиха дузина ръце на трупове, които я сграбчиха и издърпаха обратно надолу. Тя започна да рита и да се съпротивлява, докато майка ѝ режеше още едно парче от нея. Изведнъж вече не се намираха в кухнята, а в ресторант „Файърбърд“.
— Моля ви, не ме изяждайте — хлипаше Амбър. — Не искам да ме изяждате.
Чиниите на родителите ѝ бяха пълни и двамата се хранеха с ръце. Когато острите им зъби се впиваха в бялото месо, по брадичките им се стичаше кръв и капеше надолу по дрехите им. Бяха напълно обсебени от вкуса на плътта на Амбър, дори не чуваха как хлипа.