Демонското ѝ Аз се наведе над нея.
— Мразя те — изрече то.
— Моля ви, оставете ме.
— Ти си слабачка — продължаваше демонското ѝ Аз, облечено в работната ѝ униформа от ресторанта, която му стоеше много по-добре, отколкото на нея. — Грозна. Жалка. Мразя те от дъното на душата си.
— Не искам да умирам.
— Но заслужаваш да умреш. Заради цялото ти малоумие. Помисли само какъв живот можех да водя, ако беше по-добра. Мислиш ли, че аз щях да позволя да ме заблуждават така? Че щеше да ми се наложи да бягам така от тях?
— Помогни ми.
— Защо не беше по-силна? Защо не беше по-добра?
Демонското ѝ Аз взе една чиния, пълна с плътта на Амбър, и Уесли Стърлинг се отмести встрани, за да му направи място да мине и да я занесе на масата отсреща. Там седяха и чакаха две момчета. Амбър ги разпозна. Знаеше и имената им. Брандън. Брандън и Дан.
Демонското ѝ Аз изпусна чинията на земята.
— Тъпа дебела свиня — обади се Брандън.
Дан се превиваше от смях.
— Непохватен дребен трол — продължаваше с обидите Брандън. — Направи го нарочно.
Демонското Аз на Амбър извърна поглед към нея и се усмихна.
— Грух-грух, малко прасенце — грухтеше Брандън.
Демонската Амбър откъсна главата на Брандън с един замах на ноктите си. Дан не спираше да се смее, докато не преряза и неговото гърло. Кръвта се разплиска на фонтани, а Амбър извърна толкова рязко глава, че успя да се освободи от ръцете, които я държаха. Изтърколи се от масата и падна на някакъв тротоар, където беше тъмно, беше нощ и беше сама, ако не броеше Уесли Стърлинг, който стоеше неотлъчно там с харпуна си.
Дочу глас — беше Кели и звучеше уплашено. Амбър се изправи. Не познаваше тази улица. Не беше виждала тези сгради. Не беше стъпвала и на уличката, към която се беше затичала сега, препъвайки се в невидими в сенките препятствия. Кели беше точно пред нея, но помежду им беше застанало и препречваше пътя ѝ демонското ѝ Аз.
— Има условие, за да преминеш — каза то. — Една целувка. Една малка целувчица.
Кели поклати глава.
— Пусни ме.
— Правя ти комплимент! — изрева демонската Амбър. — Не обичаш ли да ти правят комплименти? Стига си се правила на жертвата!
Тя захвърли Кели в стената и я притисна към нея.
— Знам, че искаш мен — прошепна демонската Амбър. — А не нея. Никога не си искала нея.
Шепотът отекваше в ушите на Амбър, а Уесли Стърлинг пристъпи зад нея.
— Изписано е на лицето ти — демонското ѝ Аз хвърли поглед към Амбър. — Виж я само. Тя е едно нищо. Ти искаш мен. Винаги си искала мен. Тя е слаба и жалка, дебела и грозна. Признай го. Признай го. Искаш мен.
— Искам теб — изрече нежно Кели.
Двете се целунаха, а демонската Амбър вряза ноктите си в гърдите на Кели и изтръгна сърцето ѝ, докато продължаваше да я целува.
— Ето, за теб е — изрече демонското ѝ Аз, подхвърляйки сърцето на Амбър. — Аз ще задържа останалото.
Очите на Амбър се напълниха със сълзи, но за щастие Уесли Стърлинг пристъпи пред нея и закри от погледа ѝ целувката им.
— Харесват ми сънищата ти — изрече той.
Сълзите замъгляваха зрението ѝ и светът наоколо се превърна в неясна смесица от светлина и мрак.
— Сънищата на повечето хора са изненадващо скучни — добави Стърлинг. — Но твоите ми харесват. Много бих се радвал да си поиграем в тях, стига да имахме повече време.
— Събуди се! — извика Кели иззад него.
— Но колкото и добри да са — продължаваше Стърлинг, — те са само за предястие. Магистралния призрак, ето той може да предложи кошмари, които си струва да погълна — мъгливата осанка на Стърлинг се раздвижи леко и той насочи харпуна си право към лицето ѝ.
Демонската Амбър пристъпи до него — образът ѝ беше учудващо ясен на фона на мъглявата улица.
— Харпунът е смотано оръжие — заяви тя и пристъпи към Амбър, вливайки се в нея.
Амбър ахна, почувствала как попива обратно всяка една насилническа мисъл, минавала някога през ума ѝ, а мъглявината се проясни. Тя премигна. Вече не се намираше на улицата. Беше в кабинета на Йеспер с рафтовете с книги от пода до тавана, с огромните прозорци и с бюрото, което вероятно някога беше принадлежало на някой президент. Все още беше в демонския си вид, Йеспер също беше там и Майло стоеше до нея със сведена надолу глава и затворени очи, а точно пред нея с пръсти, затягащи се около спусъка на харпуна, стоеше Кошмарния.