— Все пак виж какво можеш да научиш.
— Защо тая жена изведнъж ти влезе в главата?
— Досега не съм срещал човек, когото да наричат Оракул. Току-виж, ми каже на кой номер да заложа при следващата игра на рулетка.
— Доста повече пари ще спечелиш, ако си вършиш работата, без да си рискуваш живота заради нея.
— Нима тази жена убива?
— Свирач, нищо сигурно не знам за Оракула — разсърди се Джин. — Обаче ми е ясно, че Сините дяволи ще те очистят, ако опиташ да кацнеш на Хадес без тяхно съгласие.
— Май е време Демокрацията да се намеси тук — отбеляза Чандлър.
— И ние това чакаме, ама засега няма никаква надежда да ни обърнат внимание. — Шофьорът помълча нерешително. — Имаш ли нещо против да поговорим за друго?
— Нервен си.
— Който дрънка прекалено за Оракула, често пропада вдън земя — промърмори Джин. — На мен си ми харесва тук.
Свирача вдигна рамене.
— Не е чак толкова страшно. Стана ми интересно. Но наистина е време да се замислим за по-важни неща.
— Например?
— Например за вечерята. Дай ми няколко минути да се преоблека, после ще ме заведеш в най-добрия ресторант на града. Ще пратим сметката на господин Триполи.
— Чухте ли се вече с него?
— И това ще стане — каза Чандлър без сянка на съмнение. — Той има проблем, а аз вече му доказах, че ще го реша по-добре от Хирурга. Скоро ще се върна.
Свирача се качи в стаята си, мина набързо през сухия душ, обръсна се и облече вечерен сив костюм, скроен грижливо, за да прикрие три пистолета — лазерен, звуков и стрелящ с куршуми. Освежен и доста гладен, той влезе във въздушния асансьор и се спусна меко във фоайето.
— Е? — попита, когато влезе в колата. — Къде ще отидем?
— Ти ще отидеш в „Зеленият диамант“ — поправи го шофьорът. — Аз ще си харча парите по по-подходящи за мен места… Но ако искаш, мога да ти намеря компаньонка.
— Друг път.
Джин сви рамене и подкара по здрачните улици.
— Това ми се струва познато — обади се Чандлър, когато навлязоха в твърде мърляв район. — Да не е Платиновия квартал?
— Не е зле за човек, който е минал само веднъж оттук.
— Наистина ли ме караш към най-добрия ресторант в града? — усъмни се Свирача.
— Това е частен клуб — обясни шофьорът. — Няма значение как изглежда отвън. Просто не искат да влизат случайни хора.
— А аз как ще вляза?
Джин се засмя.
— Мълвата вече е плъзнала. Никой няма да те спре.
— Дано си прав. Не обичам да изпадам в неловко положение.
— Довери ми се.
Шофьорът спря пред полусрутено здание. На прозорците бяха заковани дъски, стените имаха крещяща нужда от боя или поне малко вар, а на вратата, за разлика от повечето съседни къщи, нямаше изкусна дърворезба.
— Ето, пристигнахме.
— Шегуваш ли се?
— Свирач, това е „Зеленият диамант“. Просто влез вътре.
— Няма ли някаква парола?
— Виж какво, ако не искаш да вечеряш тук, ще ти избера друго място.
— Не. Вече сме тук, а аз прегладнях.
Чандлър излезе от колата, но след миг се обърна.
— Искам те тук след два часа.
— Добре. Ако излезеш по-рано, ще бъда във „Върколака“. На две пресечки оттук е, на север.
Колата се скри зад ъгъла, а Чандлър застана пред входа. Едва сега забеляза сложното заключващо устройство, управлявано от компютър. Имаше и две камери за триизмерни изображения, добре замаскирани в сенчести ниши.
Изчака половин минута и тъкмо да почука, ключалката изщрака и вратата се прибра безшумно в стената.
Пъргав нисък човек в зелена униформа стоеше на няколко крачки от него във фоайе с формата на диамант.
— Добър вечер, господин Чандлър — каза вежливо. — Ще вечеряте ли или търсите развлечения?
— Първо едното, после другото.
Щом влезе, вратата се плъзна на мястото си.
— Вашата маса е сервирана — съобщи мъжът, обърна се и тръгна към многолюдната зала.
— Един момент.
— Да? — веднага се отзова мъжът.
— Как разбрахте, че ще дойда тази вечер?
— Не бяхме уведомени.
— А защо сте подготвили маса за мен?
— Всеки посетител има собствена маса. Тази принадлежеше на вашия… ъ-ъ… предшественик. Никой друг не може да седне там.
— Разбирам. Името ви?
— Чарлз.
— Добре, Чарлз. Заведете ме до моята маса.
— Благодаря ви, господине.
Чарлз тръгна отново към залата.
Чандлър влезе след него в просторна зала с блестящ зелен под и оформен като призма таван, в който светлината от невидими лампи се пречупваше в многоцветни меки оттенъци. Залата бе разделена на около четиридесет ниши като по-малки диаманти, с високи три метра прегради. Навсякъде се виждаха изкуствени зелени диаманти — в стените, под прозрачния под, по елегантните униформи на персонала. Дори фонтанът в средата приличаше на диамант.