— Те какво си мислят, че е тъпкан с контрабанда ли?
— Едва ли. Така ни карат да не забравяме, че са независими от Демокрацията. — Шофьорът се запъна. — Забравих да ви се представя. Аз съм Даниел Брусар и съм на ваше разположение по време на престоя ви тук.
— А аз съм Джими Двете пера.
— Ако ми позволите да отбележа, господине, името ви не е от често срещаните.
— Защото съм от чероките.
— Това планета ли е?
— Не съвсем — промърмори Индианеца. — Хайде да се махаме оттук, а ако искаш да си разказваме историйки, може да стане и по пътя.
— Последвайте ме, господине.
— Един момент, синко — спря го Двете пера.
— Да?
— Казвам се Джими. Така ми викат хората и на това име отговарям. Като чуя „господине“, все се озъртам да видя кой ми стои зад гърба… Ако ти писне да ми казваш Джими, можеш да ми викаш Индианецо. Все ми е едно.
— Да, господине.
— Хлапето е страшно схватливо — измънка Двете пера под носа си.
„Джими, той ще ти помага. Не е нужно да го обиждаш.“
— Но май не чува какво му приказвам.
— Извинете, не ви разбрах, господине… тоест Джими — каза Брусар.
— Говоря си сам — обясни Индианеца. — Напоследък честичко ми се случва. Не ми обръщай внимание.
— Както желаете, господине… Извинете ме, Джими.
— Добре. Да вървим.
Минаха през малката сграда на космодрума и излязоха в горещия въздух на Хадес. Отпред бе паркирана наземна кола.
— Би трябвало да седнете отзад — побърза да се намеси Брусар, когато Двете пера понечи да отвори предната врата.
— Отпред е по-удобно да разглеждам града.
— Моля ви, господине… ще си имам неприятности, ако ви видят да седите отпред.
— Между другото, кои са враговете? — промърмори Индианеца. — Сините дяволи или ония от посолството?
„Знаеш добре кой е истинският враг. Няма смисъл да си навличаш още неприятности.“
Двете пера седна отзад и Брусар подкара колата през криволичещите улици, които ту се разширяваха, ту се стесняваха без никаква обяснима причина. Постройките не си приличаха помежду си, нито пък наподобяваха нещо, което Индианеца бе виждал досега. Някои бяха високи, други изглеждаха приплеснати. Имаше кръгли или пък с остри като игли върхове, или трапецовидни като прерязана пирамида. Виждаха се и конструкции с толкова страни и ъгли, че Двете пера се съмняваше дали в математиката има подходящо понятие за подобно тяло.
Самата улица му се струваше не по-малко странна от сградите. Започна като свръхтвърда, лъскава керамична настилка, после насред нещо като търговски район се превърна в кална пътека с ями, постоянно менеше наклона и посоката си, стана чакълена, после пластмасова, без Индианеца да проумее какъв е смисълът в такива чудатости.
— Бре, да му се не види, как си намирате пътя в тая лудница?
— Не е лесно човек да свикне — увери го Брусар и зави рязко, за да не блъсне един Син дявол, който се мотаеше безгрижно насред улицата. — Тук съм вече две години и през първите десетина месеца имах нужда от водач. Зданията не са номерирани, а улиците нямат имена дори на местния език… В повечето градове на чужди цивилизации поне има човешки квартали, но сме толкова малко на Хадес, че посолството е точно по средата на местния финансов квартал. На ваше място не бих се разхождал без придружител, преди да съм сигурен, че ще намеря обратния път. Загубите ли от поглед посолството, можете да се лутате седмици наред.
— Е, градът не е чак толкова голям.
— Не говоря за размерите му — възрази Брусар. — Много от тези „булеварди“ удивително приличат на Мьобиусови ленти, родени в нечие болно въображение. Оплитат се непрекъснато сами в себе си и дори да сте уверен, че вървите по права линия два-три километра, изведнъж попадате на мястото, откъдето сте тръгнал.
— Оттук в каква посока е посолството? — прекъсна го Индианеца, щом подминаха достатъчно висока сграда, която можеше да му послужи за ориентир.
— Нататък, на не повече от километър, но ще трябва да изминем още седем-осем километра по улиците, преди да стигнем. — Брусар се ухили. — Всъщност пеша е по-бързо. — Той помълча и добави: — Няма да е толкова объркващо, щом свикнете.
— Не съм объркан.
— Чудно… Повечето от новодошлите се оплакват.
— Синко, ти дъвкал ли си семена някога?
— Не, господине.
— Не е лошо да опиташ някой ден. Тогава всички улици ще ти приличат на тези. — Двете пера се отпусна на седалката. — Все едно съм си у дома.
— Господине, шегувате се, нали?
По младежкото лице на шофьора тревогата се изписа твърде ясно.