„Джими!“
— Разбира се, Даниел, шегувам се.
Изминаха в мълчание следващите петдесетина завоя покрай налудничави ъгли и най-сетне Брусар спря на алеята пред единственото здание, което изглеждаше нормално.
— Пристигнахме, господине.
— Я, всичко си има — врати, прозорци… — одобри Индианеца, зяпнал посолството. — Чудя се какво ли мисли Оракула за своето жилище?
„По-кротко, Джими. Не забравяй, че те не знаят причината за идването ти на Хадес.“
— Ако някой още не се е досетил, време е да го изритате от службата — промърмори Двете пера.
— Кого искате да уволните, господине? — смутено попита Брусар.
— Няма значение… Да влезем. — Той пусна младежа пред себе си и прошепна: — Ако все така ми дрънкаш в главата, накрая ще помислят, че сте ме натикали тук като безнадеждно луд.
После прекоси просторното фоайе. На стените се виждаха портретите на тримата последни Секретари на Демокрацията, сред тях и сегашният политически водач. Имаше и триизмерна картина, изобразяваща планетата-град, в който се бе превърнал Делурос VIII.
Пред всяка от трите врати стоеше мъж в униформа. Часовите гледаха право напред. Брусар го придружи до голям кабинет, където чернокожа жена в много строг костюм седеше зад бюро от полиран хром.
— Какво има? — изрече тя, без да вдигне глава.
— Лейтенант Двете пера, явявам се да докладвам за пристигането си.
— Очаквахме ви, лейтенант. Не сте включен в общия списък на персонала и няма да ви бъдат възлагани обичайните задачи, затова се настанете и се запознайте с посолството и с другите служители.
— Трябва ли да докладвам на още някого?
Тя стрелна с поглед екрана на компютъра.
— Не. Ще докладвате на собствените си преки началници. Посолството ще ви подслони и ще ви осигури придружител. Никой няма да ви се бърка в работата.
Кимна му, за да го отпрати и Брусар го поведе към въздушния асансьор.
— Ама че е дружелюбна… — присмехулно промърмори Индианеца.
— Това не й влиза в задълженията — подхвърли Брусар, докато въздушният поток ги издигаше меко към третия етаж. — Тя е комодор Нгома, началник-щаб на посолството. — Младежът посочи лявото разклонение на коридора. — Стаята ви е там, господине. — Подминаха четири врати и спряха пред петата. — Ключалката е кодирана с вашия военен служебен номер. Не го знам и не мога да ви отворя.
— А как почиствате стаята? — заяде се Двете пера.
— Навсякъде има малки домакински роботи. Не се стряскайте от вида им — приличат на кръстоска между пън и голяма змия.
— Благодаря за предупреждението.
Индианеца застана пред вратата и зяпна ключалката.
„293Y78QI“, подсказа гласът в ухото му.
Той набра цифрите и буквите, вратата се прибра в стената.
— Много е приятно тук — каза, щом огледа набързо дългата, елегантно обзаведена стая.
Вдясно имаше легло с нощно шкафче, вляво ниша за гости с две кресла и диван, а точно пред него — прозорец с изглед към грижливо поддържана градина. До прозореца бе поставено бюро с малък компютър.
— Това е вратата на гардероба, а тази е към банята — обясни Брусар. — Всяка се отваря, щом я доближите, а банята може да се заключва отвътре.
— Наистина е много приятно — повтори Индианеца. — Последната ми квартира — добави с усмивка, — не се отличаваше с подобни размери.
— Промените и допълненията към текущите ви заповеди ще бъдат прехвърлени във вашия компютър. Кодиран е за вашия глас и служебен номер.
— Е, впечатлен съм — заключи Двете пера. — Сега да хапнем някъде.
— Столовата е в подземието, господине. С удоволствие ще ви заведа там. Най-вероятно багажът ви ще бъде докаран от космодрума, преди да се нахраните.
Индианеца поклати глава.
— Нима наоколо няма и един ресторант?
— Ресторант ли? — учудено повтори Брусар.
— Така се наричат заведенията, където отиват хора, обзети от желанието да ядат извън дома си — подигравателно обясни Двете пера. — Вероятно си чувал поне, че съществуват?
— Аз съм чувал, господине, но не и Сините дяволи. Предпочитат да се хранят насаме, както ние… ъ-ъ, да се отбиваме в тоалетната.
— Но няма ли поне един ресторант в целия град? — настоя Индианеца.
— Дори са три. Но всички са в най-неприятния район, където Сините дяволи отиват рядко. Готвят храна за всякакви чужденци, а не само за хора. Господине, не вярвам да запомните такова преживяване с добро.
— Хайде, избери един и да вървим. Правителството ще плати сметката.
— Може би не е особено благоразумно — нерешително възрази Брусар. — Не сме най-популярната раса на тази планета. Миналата седмица имаше спречкване между човек и двама канфорити, точно в ресторант…