— А предавателят?
— В съседната стая е. Помислих, че не е добре да го донеса тук, преди да се разберем. Ако желаете, ще го унищожа.
— Засега не се налага — каза Индианеца. — Твоята приятелка инжектира ли ми някакви лекарства?
— Натъпка ви с антибиотици и глюкоза, преди да ви докарам в стаята, а още два-три дни ще трябва да взимате лекарства за болките.
— Май не виждам като преди — намръщи се Двете пера.
— Позволих си да ви сложа превръзка на лявото око. Ако искате, махнете я. Прецених, че не е добре онзи, който ви следи, да ви види в болнична стая.
— Досетлив си — одобри Индианеца.
— Какво ще кажете за една закуска?
— А, след няколко минути ще ми дойде добре. Като не броим ония гнусни мръвки, не съм слагал в уста нищо, откакто вчера пристигнахме в посолството.
— Като споменахте посолството… Трябва да им докладвам веднага, иначе спасителните групи скоро ще плъзнат из града. — Брусар се поколеба. — Обадих им се, щом ви изкарахме от операционната, и им надрънках измишльотини за някакво момиче, по което сте хлътнал снощи… но сигурно вече се изнервят.
— Кога мога да стана?
— Когато пожелаете.
— Бива. След още час можеш да ме върнеш в посолството.
— Господине, не ми се вярва в сегашното си състояние да вървите дълго. Нека отида за кола и ще се върна да ви взема оттук.
Индианеца кимна и болката го прониза като мълния.
— Гадост! — промърмори той. — Докога ще трябва да търпя това?
— Какво ви е?
— Щом си помръдна главата, все едно ме праскат с тояга.
— Не знам, господине. Джил каза, че операцията ще ви причини някои неудобства още ден-два.
— Което за доктора е дреболия, за пациента си е адска мъка. Я ми дай от ония успокоителни.
Брусар извади от джоба си малък инхалатор.
— По едно вдишване на всеки четири часа.
Индианеца сграбчи приборчето, пъхна го в лявата си ноздра и смръкна два пъти.
— Нямам време да боледувам.
— Господине, мога ли да направя още нещо за вас, преди да тръгна към посолството?
— Две неща. Първо, къде са ми дрехите?
Младежът стана, доближи гардероба и подаде команда за отваряне.
— Тук са. А какво е второто?
— Донеси ми предавателя, но не вдигай шум. И ела да ме вземеш след час.
Брусар се върна след минута. Носеше на парче марля невероятно миниатюрно устройство и го подаде на Двете пера. Отдаде чест и излезе.
Индианеца изчака вратата да се затвори и пъхна предавателя в лявото си ухо.
— Добро утро, кучи сине.
„Как ти е стомахът, Джими?“, попита далечният слаб глас на Тридесет и две.
— По-добре от всякога.
„Дано ти е като обица на ухото.“
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво имам или нямам по ушите си.
Последва дълго мълчание.
— Е, няма ли да попиташ? — не се стърпя Двете пера.
„За какво трябва да те питам?“
— Ами защо не виждаш нищо.
„Предполагам, че си затворил лявото си око.“
— Е, така е.
„Джими, това е проява на детински инат. Стремя се да ти помогна, но няма да съм в състояние, ако не виждам, каквото и ти.“
— Нека бъдем точни. Аз съм тук, за да ти помогна — възрази Индианеца. — И първото, което ще направя за тебе, е да ти подскажа нови условия на споразумението ни.
„Какво си намислил, Джими?“
— Промяна в основните правила на играта. Я ми кажи, много ли ти се иска да очистя Оракула?
„Ножът вече е опрял до кокала. Сам знаеш.“
— И колко си готов да платиш?
„Джими, вече се разбрахме. Твоята свобода срещу Оракула.“
— Свободата ми беше колкото да започнем — подхвърли Индианеца и пак примижа от болка, докато се отпускаше предпазливо на възглавницата. — Време е да поприказваме за пари.
„Остави това. Нито на тебе, нито на когото и да било ще позволя да оскубе Демокрацията.“
— Че кой споменава за скубане? Искам си заслужената награда за честно свършена работа.
„Ти и една работа не си свършил честно през живота си. Вече се споразумяхме и няма да се отмяташ.“
— Боя се, че ще те разочаровам.
„Нека ти напомня, че мога да сложа твърде груб край на всякакви спорове помежду ни.“
— Ами опитай. Твоя воля.
„Защо си се настроил така? — учуди се Тридесет и две. — Джими, какво те е прихванало?“
— Нищо особено — увери го Двете пера. — Само че се отървах от едно-две нещица. Искаш ли да погледнеш?
Извади предавателя от ухото си, обърна се с лице към стената, за да не установи Тридесет и две къде е по гледката през прозореца, после свали превръзката от лявото си око и се взря в мъничкото уредче.
— Познато ли ти е?
Не чу отговор и се сети, че дори онзи да говори, предавателят вече не е на мястото си. Пак си закри окото и внимателно пъхна машинката в лявото си ухо. Тридесет и две тъкмо изчерпваше богатия си запас от псувни и проклятия.