Обиколи още веднъж цялата постройка и се върна при ясно очертания правоъгълник, вече убеден, че това е вход. Оглеждаше го и умуваше как да задейства отключващия механизъм. Явно не реагираше нито на натиск, нито на движение. Рискува да светне с фенерчето си към стената за миг, за да се убеди, че липсват звънци, бутони или компютърни сензори.
Огледа и настилката около стената, но не откри нищо обнадеждаващо.
Вриеф Домо живееше на третия етаж. Двете пера вдигна глава и установи, че няма как да се покатери отвън.
Още пет минути си блъскаше главата, за да открие начин да влезе, но не се сети. Най-после се облегна на стената до правоъгълника и едва не падна навътре, когато широка повече от метър секция се отмести и се плъзна зад частта с различен цвят.
Огледа се набързо, преди вратата да се затвори, и се шмугна в сградата. Напипа тясна стълба. Освети я колкото да запечата в паметта си разположението и височината на стъпалата, после тръгна нагоре бавно и уверено. След четиринадесет стъпала попадна на площадка, потърси с ръка парапет, не го откри, пак включи фенерчето за секунда и установи, че стълбата свършва на този етаж.
Каза си, че мрази жилищата на извънземните дори повече, отколкото Тридесет и две. Стоеше и се опитваше да си изясни положението. Доколкото се досещаше, сградата имаше само един вход. Значи само тази стълба водеше нагоре от партера. И всички обитатели на горните етажи попадат тук, преди да продължат. Но какво правят после?
Престраши се да светне с фенерчето, за да огледа старателно площадката. Имаше четири врати, по-обикновени наглед от входната. На три се виждаха някакви знаци.
Двете пера си напомни, че тук би могло да има само едно жилище и три стълби, но все пак реши да опита първо с неотбелязаната врата. Щом пристъпи към нея, тя се прибра в стената и откри тясно стълбище, затова Индианеца не изключи фенерчето. И без това нямаше как да скрие присъствието си, ако някой слезеше насреща му.
С раздразнение, но без да се учуди, той преброи тридесет и едно стъпала до следващия етаж, за да застане пред пет врати, четири от тях обозначени.
Извади картата, обърна я и се взря в знаците, които Брусар бе нарисувал на гърба й.
Капката показваше, че жилището е на комуна или семейна група от млади Сини дяволи, достатъчно зрели да напуснат домовете си, но все още обвързани от неясен за хората обичай. Най-лявата врата отпадаше. Вриеф Домо беше възрастен и служеше в правителството.
Двете пера освети следващата врата. Седемте символа му бяха непознати, но намери един на картата. Приличаше на пречупена кама или изкривен бастун. Брусар не му обясни значението, защото трябвало задълго да се впусне в дебрите на разни теории, но такъв знак в никакъв случай нямало да види на вратата пред жилището на Вриеф Домо.
Оставаха двете врати отдясно. На всяка се мъдреше подобие на лунен сърп, което според Брусар обозначавало правителствените служители.
Индианеца едва се удържа от гръмко проклятие. Двама! Да му се не види, как да познае своята жертва? Сините дяволи изглеждаха еднакво, говореха еднакво, обличаха се еднакво… а попаднеше ли не на когото трябва, щеше да прахоса толкова време, преди да разбере грешката си, че Свирача щеше да го задмине безнадеждно по пътя към целта.
„Мисли, червенокожи — увещаваше се безмълвно. — Мисли!“
Вглеждаше се в знаците по двете врати и се опитваше да намери поне един, който да съвпада с онези, които според младежа можеше да види пред жилището на Вриеф Домо. Нямаше такива.
„Добре тогава, да започнем от края.“
Разполагаше със списък от единадесет символа, които изобщо не биваше да се появяват на търсената от него врата. На тази точно пред него не забеляза нито един. Освети крайната врата и попадна на толкова желаната разлика — килнат настрани трапец, обозначаващ военните. А Вриеф Домо беше цивилен служител.
Индианеца бе готов да се занимава часове наред със сложни компютърни ключалки, но на вратата откри само голяма дупка, в която лесно пъхна показалец. Само след трийсетина секунди напипа пружина и я освободи. Влезе напрегнат, ослушваше се за всеки звук.
Застана неподвижно. През единствения прозорец се процеждаше светлината на спътниците и дясното му око привикна постепенно с полумрака. Не искаше да маха превръзката от протезата, за да не научи Тридесет и две с какво се занимава, но сега имаше нужда от обемно зрение. Смъкна превръзката и я пъхна в един джоб на туниката.
Предпазлива крачка напред, още една. Оглеждаше странното обзавеждане и дори не можа да си представи за какво служеха някои предмети, но така и не намери търсеното.