— Господине, колко време трябва да останем на това място?
— А той колко се отдалечи?
— На петнайсетина километра.
— Е, можем вече да тръгваме. Но ако пак вдигнем прах, спри. Дори да загубим сигнала, ще заварим колата му при скалите.
Потеглиха. Когато до възвишенията оставаха шест километра, Брусар съобщи, че колата на Вриеф Домо е спряла.
— Точно както предвидихте — някъде сред скалите е.
— Значи има скрити сгради там. Тая твоя карта достатъчно добра ли е, за да видим точно в коя ще влезе?
— Не е проблем. Винаги мога да ви кажа къде се намира в момента.
Двете пера помисли и поклати глава.
— Това не стига. Ако тук й е щабът, може да има шест-седем постройки и Домо да влезе по работа в почти всички. Трябва да знам къде ще остави храната. — Той млъкна за момент. — Пътят през скалите ли минава или ги заобикаля?
— Заобикаля.
— Можеш ли да разбереш дали има повече от една сграда?
— Да си призная, господине, изобщо не предполагах, че има сгради.
Индианеца въздъхна.
— Много неприятно. Май ще стане по трудния начин.
— Тоест?
— Ще ме оставиш възможно най-близо до скалите. Трябва да проверя колко са сградите и да позная в коя е Оракула.
— Господине, няма да ви е чак толкова трудно — опита се да го ободри Брусар. — Картата се отделя от контролното табло. Можете да я носите с вас.
— Значи ще я мъкна по неравен терен, в тази гнусна жега, при това без да ме открие охраната на най-пазеното същество на планетата. Не било трудно, а?
— Само исках да…
— Добре, не се връзвай. Просто ме остави при скалите.
— Има три километра от единия край до другия. Нататък пак е пустиня. Тук ли да ви чакам?
— Чакай тук и не мърдай. Едва ли са ни забелязали, но защо да рискуваме напразно?
— Всъщност, господине — промълви Брусар замислено, — не ми се вярва това да има значение. Ако Оракула наистина предсказва бъдещето, както повечето хора в посолството са убедени, тя вече знае, че сте дошъл да я ликвидирате.
— Не знае — самоуверено каза Двете пера.
Шофьорът се намръщи.
— Но…
— Няма как да види онова, дето няма да стане. А днес нямам никакво намерение да й се изпреча насреща. Само искам да науча къде да я намеря. — Стрелна с поглед Брусар. — Май още се съмняваш.
— Дали ще се опитате днес или след седмица, все същото е — смятате да й сторите зло по някое време в бъдещето. Защо да не се отърве от вас още сега, преди да се превърнете в сериозна заплаха?
— Все някаква граница има тая нейна дарба — възрази Индианеца. — Щом съм още жив, значи не съм стъпил в опасната територия.
— Може би чака именно този момент — да дойдете пеша там — предположи младежът.
— Може и така да е. Но не ми се вярва. Ако замисълът да я очистя стигаше, за да я предизвикам, или вече щеше да ме е пречукала, или ще прати някой друг да свърши работата. Можеше да го направи поне десетина пъти, откакто стъпих на Хадес. Нещо ми подсказва, че тя или вижда само пряката заплаха за живота си, или е толкова самонадеяна, че не й пука, докато се наложи да премахне опасността. Така или иначе — заключи Двете пера с неприятна усмивка, — пак трябва да науча къде е, за да я застраша.
— Но как дори ще припарите до човек, който предвижда бъдещето?
Индианеца се засмя по-весело.
— Като му дойде времето, ти пръв ще разбереш.
— Господине, изглежда не изпитвате никакви съмнения във възможностите си.
— Това ми е занаятът и съм дяволски добър в него. — Двете пера погледна през прозореца. — Намали скоростта и спри до оня висок камък вдясно. — Щом Брусар изпълни нареждането, той откачи картата от таблото. Трепна, когато страшната жега го блъсна в лицето. Направи няколко крачки и се обърна към шофьора си. — Тук е доста по-твърдо. Отбий встрани и скрий колата зад камъка. Ако някой мине по пътя, изобщо няма да те забележи.
Брусар кимна, а Индианеца се закатери по скалите. Не забелязваше нищо необичайно, но картата показваше, че Домо не е помръднал през последните няколко минути, значи все нещо бе скрито в този пущинак.
Измина около седемстотин метра между острите камъни, преди да зърне първата сграда. Приличаше на лилава пирамида със страни, дълги около шест метра. Двете пера отново не се учуди, че нямаше видими врати и прозорци. Погледна картата — до Вриеф Домо оставаха още осемстотин метра.
Напредваше бавно и предпазливо и най-сетне стигна до мястото. Не беше нужно да проверява по картата, за да разбере, че се е добрал до целта. Във вдлъбнатина под огромен зъбер бе скрито здание… Думата „палат“ би му подхождала повече или пък „крепост“ — само че и двете звучаха неуместно за конструкцията, заемаща площ колкото градски квартал на Куичанча.