— Моля ви, минете напред.
Чандлър тръгна към стената срещу входа, която се плъзна встрани и щом го пропусна, веднага се върна на мястото си.
Тесният коридор го изведе в разкошен салон, пълен с изящни мебели, еротични рисунки и холограми и дори бронзова статуетка на същата жена, чието изпълнение видя преди малко.
В салона се тълпяха много жени в най-различен стадий на освобождаване от излишното облекло, включително и две съвсем голи. Присъстваха и четирима мъже — грамаден мускулест бияч и трима в скъпи костюми. Очевидно бяха клиенти.
Жена в съблазнителни одежди се отдели от група подобно облечени хубавици и спря пред Чандлър.
— Добре дошъл в „Утробата“, най-великия бардак на трите спътника. С какво мога да ви бъда полезна?
— Търся Кралица Нефрит.
— А тя очаква ли ви?
— Доколкото знам — да.
— А името ви е?…
Свирача се взря непреклонно в очите й.
— Просто й кажете, че ме праща Княз Луцифер.
— Защо не се настаните удобно, докато чакате? Скоро ще се върна.
Чандлър позяпа безцелно предизвикателните рисунки по стените. Жената наистина не се забави.
— Елате с мен, моля.
Влязоха във въздушен асансьор, който ги тласна меко два етажа нагоре, минаха по още един тесен коридор и спряха пред последната врата.
— Тя е вътре.
— Благодаря.
— Ще се видим ли по-късно?
— Съмнявам се.
Жената вдигна рамене и се махна. Чандлър се обърна към вратата. Чу жуженето на въртящи се холокамери и изпита краткото, но винаги неприятно усещане от сканирането на ретината на очите му. Вратата се отвори и той влезе в огромна осмоъгълна стая, пълна с произведения на изкуството и странни предмети от поне дузина светове. Шарките на килима сякаш се преливаха по своя воля, а златистото диванче, увиснало една педя над пода, явно не беше предназначено да настанява същества с анатомия, дори приблизително подобна на човешката. Огромен прозорец откриваше изглед към много по-чужди гледки, отколкото предлагаше дори джунглата в Света на Французина. Свирача потърси с поглед холопрожекционния апарат, но не го откри.
Зад широко бюро, обърнато така че да вижда и вратата, и прозореца, седеше жена — нито в първа младост, нито с признаци на остаряване по лицето. Беше малко по-закръглена, отколкото Чандлър би одобрил, но той трябваше да признае, че домакинята изглеждаше добре. Тя носеше нефритена огърлица и три-четири нефритени пръстена. Големите зелени очи бяха доста раздалечени. Носът й беше малък и прав. Тънките й устни искряха в оранжево. В кестенявата й коса имаше оттенъци и на злато, и на огън, беше грижливо вчесана високо над главата.
— Какво мога да направя за вас, господин?… — попита тя с глас, малко по-плътен и хрипкав от очакванията на Чандлър.
— Грендж. Престън Грендж.
— Ама че идиот е оня тип! — процеди тя презрително.
— Моля?
— През последните четири години вече ми прати три пъти Престън Грендж. Да не си въобразява, че номерът ще минава вечно?
— Така ми се пада, като се доверих на друг — примирено каза Свирача. — Утре ще си сменя името.
— А само от любопитство… как е истинското ви име?
— Чандлър.
— Някои хора не ви ли наричат Свирача?
— Има и такива.
Тя кимна доволно.
— Бях убедена, че сте вие. Славата ви изпреварва.
— Както и фалшивата ми самоличност — кисело подхвърли той.
— Това не е проблем. Ще имате нова още преди да излезете от кабинета ми. — Жената му посочи кресло пред бюрото си. — Моля ви, седнете. Да ви донесат ли нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— А искате ли нещо, от което ще се чувствате по-щастлив или, да речем, с избистрен ум?
Чандлър само врътна глава и жената вдигна рамене.
— Както желаете.
Тя стана и доближи шкафче, откъдето взе две таблетки. Изчака неподвижно, за да усети въздействието им, после се върна зад бюрото.
— Напишете името, което възнамерявате да използвате, за да няма грешки. И ще имам нужда от ваш подпис за документите.
— Дайте ми някакъв лист — помоли Чандлър, вече извадил писалка от джоба на туниката си.
Тя отвори горното чекмедже и взе оттам лист със златен монограм в горния край.
— Добре, ето го и името.
Жената се взря озадачено в написаното.
— Хулио Хуан Хавиер?