— Ще се постарая да го разпитам следващия път, когато се отбие при нас.
— А колко често идва?
Жената сви рамене.
— Ту рядко, ту по-често.
Чандлър поклати глава.
— Това не ми харесва. Може да не дойде седмица-две.
— Добре, ще го поканя на обяд, щом ви покажа града.
— А ще приеме ли поканата?
Тя се засмя.
— Щом аз го каня, няма да откаже. — Тя помълча и попита: — Е, готов ли сте вече за обиколката?
— Да вървим.
Тя застана пред огледалната врата, изчака я да се отвори и махна на Свирача да влезе. След миг силното въздушно течение в шахтата ги спусна меко върху пода на подземния гараж. Вътре имаше две коли — едната елегантна, цялата в хром и злато, която можеше да се носи над магнитните линии, но имаше и колела за обикновените улици. Другата беше очукано, безлично возило, виждало по-добри дни и дори по-добри десетилетия, но пък никой не би обърнал внимание на такава таратайка. Кралица Нефрит избра втората кола и Чандлър седна до нея на предната седалка.
— Как ви се струва? — любопитно се осведоми жената.
— Май мястото й е в дом за престарели.
— Очаква ви изненада, Хавиер — ухили се Нефрит. — Всички механизми са сменени по моя поръчка. Сега е два пъти по-бърза от онази фукня.
Тя посочи лъскавата наземна кола.
— Интересно — безизразно отрони Чандлър.
— Практично — поправи го Нефрит. — Не приковава погледите като другата и мога да отивам незабелязано където поискам. — Изкачиха наклонената рампа и завиха на север. — Човек трябва да внимава с тези проклетии — отбеляза тя, когато се наложи да свърне към тротоара, за да пропусне едно от обществените возила. — Навсякъде са и заради тях се случват почти всички катастрофи в града.
— Накъде сме се запътили? — попита Чандлър.
— Към рая на Сините дяволи.
— Така ли го наричате?
— Би трябвало така да го наричаме. Там се събират повечето твари. Има няколко магазинчета, но никакви ресторанти, нощни клубове, нищо друго, освен жилища. Особена раса са, Хавиер. Аз съм в Порт Маракайбо от единайсет години и още не знам какво търсят те тук, по дяволите. Не се включват в икономиката, не работят, не се организират политически, не общуват с хората… Просто се мотаят по улиците и стърчат по кръстовищата като сбирщина непрокопсаници.
— Все някаква причина има да се заселват тук — натърти Свирача.
— Предполагам. Но да пукна, ако който и да е от познатите ми я е проумял досега.
— Може би поддържат минимално присъствие, в случай че някога решат да си върнат спътниците на планетата. За да имат оправдание, че никога не са се отказвали напълно от тях.
Нефрит поклати глава.
— Това е чудесно, логично, човешко обяснение… значи най-вероятно в него няма нищо вярно. — Тя се взря напред. — Ето, пристигаме. Щом пресечем онази широка улица и сме в техния район.
Чандлър се загледа през прозорците. Повечето от сградите явно бяха построени първоначално за хора, а сега изглеждаха занемарени и се нуждаеха от основен ремонт. Мнозина Сини дяволи наоколо просто стояха и зяпаха, само неколцина вървяха устремено по неразгадаемите си дела.
— А как се забавляват? — попита Свирача. — Имат ли нещо подобно на холопрожекции или театри?
— Знам ли…
— Май казахте, че живеете тук от единайсет години.
— Ние не ги закачаме и те не ни досаждат — обясни жената. — Всички предпочитаме това положение.
— Заведете ме в центъра на техния търговски квартал — помоли Чандлър. — Искам да го разгледам.
Тя зави наляво и на първата пресечка пак се насочи на север. След няколко секунди вече минаваха край плътна редица от магазини. Поне половината приличаха на дребни бакалии.
— По-бавно.
Нефрит веднага намали скоростта, но каза:
— Така няма да стане.
— За какво говорите?
— Май ви хрумна да пръснете на парчета няколко магазина. Но тези същества не са като нас. Вероятно можете да ги хвърлите в смут и паника със същия успех, ако гръмнете някой безобиден Син дявол, който подпира стената и никого на закача.
— Наложи ли се, ще направя и едното, и другото — увери я Чандлър. — Но определено предпочитам да открия кои от тукашните твари са свързани с Оракула.
— Вече ви казах, че ще имате тази информация — малко се разсърди Кралица Нефрит. — Ако сте пропуснал да забележите, напомням ви, че не съм се отделяла от вас, откакто ми я поискахте.
— Моля да ме извините — побърза да каже Свирача. — Само че ми изглежда съвсем безсмислено да избивам стотици Сини дяволи. По-уместно е да ликвидирам двама-трима, които имат значение за Оракула, и така да я предизвикам да действа.