Христо Калчев
Оратория за козел и ангорска котка
Посвещавам на моята
скъпа съпруга Елисавета.
С любов и доверие.
I
Скъпи мои,
Ако получите това писмо, преди да съм ви потърсил по телефона, значи аз вече не съм между живите. Не правете трагедии, момчета, в живота има смърт и всички ние ще си отидем по реда си. Свикнете с тази мисъл и се дръжте един за друг. Братя сте, млади, силни. Самотният човек е лесна плячка. Вие сте двама, във вас тече една кръв — моята. Не съдете майка си, както аз не я съдя. Ако не можете да й простите, забравете я и живейте своя неповторим живот.
Моят живот се обърка някак неусетно за мен. Бях бедно ченге, а имах нужда от много пари. Гордостта не ми позволи да свикна с немотията, на която те осъжда офицерската заплата. Подхлъзнах се от собствената си алчност и се свързах с престъпния свят. Бях добро бедно ченге, превърнах се в добър богат бандит. Понякога се налагаше да убивам. И аз убивах. Най-известните поръчкови екзекуции в България са мое дело. Действах като вълк-единак и предадох работодателите си. И тези от престъпния свят, и другите, Които ме произведоха генерал на две служби. На българската сигурност и на най-страшния картел на смъртта — КГБ. Предадох ги до един, опиянен от егоизъм, пари и тайната власт, която един анонимен убиец вселява в жертвите си. Това продължи години. После ме разкриха. И едните, и другите. Борис Китов или Бъстър Китън, както е известен сред гангстерите, ми разпра корема в един цюрихски ресторант. Едва ме спасиха. Днес Бъстър Китън е мой партньор и най-близкият ми приятел. Ако загинем утре, ще загинем заедно.
Докато лежах в болницата, самоличността ми беше разкрита от ЦРУ. Днес съм в България по едно „мокро дело“, поръчано от вашингтонската им централа. Невъзможно е да се откажа. Имам смъртна присъда и от българските служби, и от Интерпол, и от КГБ. Ако се лиша от покровителството на американците, това на практика ще означава, че целият свят ме е осъдил на смърт. Виждате в каква глупава патова ситуация е изпаднал баща ви. Пиша всичко това с молба да го прозрете и никога, никога да не тръгвате по моя път. Вие направихте първата крачка. Моля Ви, момчета, нека бъде последната. Имате пари, ако аз умра — имате и моите. Държа около два милиона долара във Роге’т Ваnk, сметка № 440811’6880. Сметката не е поименна и се тегли с перфокарта, която ще намерите в писмото.
Опитайте да се снабдите с парагвайски паспорти, ако решите да пътувате. Един съвет: Не стъпвайте в Русия и избягвайте България. Сигурен съм, че Интерпол отдавна търси тук братя Милетиеви, синовете на Козела. Генерал Проданов, сегашният съпруг на майка ви, се е заклел да ме вкара в гроба. Ако получите това писмо, преди да се чуем по телефона, значи най-накрая късметът ми е изневерили Продан Проданов триумфира над мъртвия ви баща. Пазете се от омраза и — заклевам ви — не отмъщавайте за мен. Живейте дружно Като братя, създайте семейства и забравете България. Ако е рекъл Господ, Бъстър Китън и аз ще ви намерим в Асунсион, ако не — съдба. Всички сме смъртни. Още един път ви моля да се вслушате в съвета ми и никога да не забравяте, че ви обичам повече от живота си.
Татко
София, 16.1.1998
Иван прочете писмото три пъти. Асен надничаше през рамото му. Големият брат стана и се просна на леглото, загледан в тавана. Асен седна на мястото му и още дълго се взира в посланието на баща им.
— Той е мъртъв — промълви по-малкият брат.
— Ще чакаме — мрачно, упорито каза Иван. — Може да се случи чудо.
— Вярваш ли в чудеса?
— Не.
Асен легна на леглото си, запали цигара и остави сълзите свободно да се стичат по лицето му.
— Стига си хленчил. Сега не е време за сълзи.
— А за какво? Може би знаеш начин да възкресим баща си.
— Няма такъв начин, Асене. Но и сълзите не помагат. Трябва да решим какво ще правим отсега нататък.
— Имаш ли някаква идея.
— Не — каза Иван. — Мисля…
Мина повече от час, когато продължиха разговора.
— Ще чакаме още десет дни… — обади се Иван. — Междувременно трябва да се снабдим с парагвайски паспорти и шофьорски книжки.
— Как?
— Срещу пари. В хотела се навъртат твърде много престъпници… Все някой ще свърши тази работа.
Асен се надигна.
— Имам нужда от нещо за пиене.
— Чакай, и аз идвам. И никакви сълзи. Баща ни не би искал да ни види размекнати като девственици.
Пиха текила, разредена с маракуя и наблюдаваха „Врящото“ заведение. Парагвайската хунта беше безмилостна към политическите си врагове, не търпеше стачки, работнически вълнения и синдикални прояви, но гледаше през пръсти и снизходително на огромната престъпност, включително търговията с наркотици, оръжия и крадени ценности. Тук не действаха нито Интерпол, нито хуманитарните институции на ООН. Единствените авторитети бяха политическата полиция и църквата. Беше достатъчно да си лоялен към двете основни патерици на прогнилата от корупция власт, за да вършиш безнаказано, необезпокояван от никого, мръсните си дела. Парагвай — или поне столицата Асунсион — беше приютила всички раси на света, които живееха в мир и без предразсъдъци. Смесените бракове не правеха впечатление никому, а това, разбира се, беше валидно и за седемте гангстерски формации, които водеха истинска война за поделяне на територии и за контрол на търговията с оръжие и дрога. Бандите носеха помпозни зоологически имена: „Лъвове“, „Тигри“, „Койоти“, „Кобра“ и така нататък, и не се свеняха да рисуват като татуировки озъбените животни по торпедата на бързите си, разбира се крадени коли, по кожените си якета и върху супермощните си мотоциклети — любимото им превозно средство. Бандите воюваха безмилостно. Нощем градът беше осеян с трупове, но хотел „Франко“ беше табу за конспиративни действия и тук не беше рядкост смъртни врагове да пият питието си един до друг на някой от трите бара, да вечерят в съседство в луксозния ресторант, да се сблъскат и любезно да поднесат извиненията си на обширния дансинг. Вечерите във „Франко“ бяха странна, невъобразима за европееца атракция. Тук присъстваха генерали и полковници от хунтата в граждански парадни униформи, отрупани с ордени, медали, гангстери в безупречни смокинги и лачени обувки и дами, задължително с визонови палта въпреки горещия, лепкав тропически климат… и парфюми, парфюми, парфюми. И оръжия — тежко калибрени, картечни или автоматични пистолети, издуващи левите потни подмишници на собствениците си.