Връщането от Милано беше дълго. Слава Богу, че туристическият агент на „Американ Еърлайнз“ се оказа достатъчно любезен и даде на Райли билет за първа класа, без да се налага да променя датата на обратния си полет. Сигурно й помогна това, че позна в нея кореспондентката на Ен Би Си от Белия дом.
Полетът бе неприятен — настаниха я до един четирийсет и няколко годишен мъж от Балтимор, който през цялото време се опитваше да я сваля. Наложи й се да изслуша историята на живота му, а пет-шест „глави“, които той смяташе за особено важни, бяха повторени няколко пъти. Както повечето емоционални хора, Анна не обичаше срещите с непознати. Ако животът й беше приготвил такава участ, сигурно беше по-добре да прекара няколко нощи в чакане Мич да се върне вкъщи. Знаеше, че това не е така, но по средата на уморителния полет мисълта я завладя изцяло.
Терзаеше я съмнение дали познава любимия си достатъчно. Бе смятала, че Мич няма тайни от нея. Но не предполагаше, че може да постъпи така, както в Милано.
Райли знаеше защо заминаха за Италия. За да се сгодят. Мич трябваше първо да свърши една малка работа, после щяха да заживеят съвместния си живот. Големият проблем обаче беше, че тази малка работа явно беше свързана с негова бивша любовница. Тя се опита да си представи как би реагирал Мич на нейно място. Какво би сторил, ако тя се срещне тайно с бивше гадже, докато двамата са заедно на почивка? Не й беше необходимо много време за размисъл, за да стигне до отговора. Щеше да излезе от кожата си.
Тогава защо тя трябва да го разбира? Непрекъснато си задаваше този въпрос и непрекъснато стигаше до един и същи отговор. Мич водеше различен живот. Тайните бяха част от неговото съществуване, а това, което усложняваше нещата, бе обстоятелството, че Анна е журналистка. Тя изпитваше обсебващото желание да разкрива всичко, да научава всичко, да разравя потуленото, скритото, забравеното. Докато Мич се задоволяваше само с това, което му беше известно, и не искаше да знае повече. Непрекъснато обичаше да повтаря, че дума дупка не прави. Веднъж го беше попитала за предишните му приятелки, но той отклони въпроса. Накрая тя заядливо попита: „Не искаш ли да знаеш за мъжете, с които съм се срещала?“, и Рап отвърна, че не иска. Това само засили любопитството й. Той сякаш нямаше минало. Този аспект от живота на Мич хем я интригуваше, хем я караше да излиза от себе си от яд. Мич искаше да говори само за настоящето. И за бъдещето.
Когато таксито наближи къщата, която само преди няколко дни беше смятала и за своя, тя почувства как стомахът й се свива. Крайно изнервена, на Анна й се искаше да го няма у дома и в същото време хранеше надеждата да е тук. Страхът й диктуваше да си събере багажа и да се махне. Да не му осигурява задоволството, че не й е безразличен, че иска да говори с него. Можеше да се промъкне тихо, да си вземе нещата и да избегне всякакви контакти с него. Но вътре в нея звучеше и друг глас, макар и не толкова силен като първия, който й казваше, че преиграва. Казваше й, че може да има доверие на Мич и че каквото и да се е случило в Милано, той ще й даде обяснение.
Когато таксито стъпи на автомобилната алея към къщата, Райли забеляза колата си, паркирана до гаража, както и че в къщата светеше. Плати на шофьора и застана под дъжда, докато той вадеше чантата й от багажника. След моментна нерешителност тя занесе чантата си до своята кола и я прибра вътре. После надникна през малкото квадратно прозорче на вратата на гаража. Колата на Мич я нямаше вътре. Сърцето й се сви. Реши да влезе и да му остави бележка.
Отключи вратата на къщата и набра кода за изключване на алармата. Първото, което видя, бе големият черен куфар на колелца на Мич. Същия, с който беше пътувал до Милано. Лежеше отворен на пода. Значи си беше у дома или поне доскоро е бил. Затвори вратата и отиде в кухнята. Плотът беше празен и тя отново почувства как сърцето й се свива. На това място той щеше да остави бележка. Но бележка нямаше. Анна се втурна към телефона. Светещата червена лампичка на секретаря й даде да разбере, че и тук няма съобщение. Обзе я паника.
Грабна слушалката и се обади в своя апартамент, за да прослуша съобщенията и там. Първото беше от телефонната компания, която я питаше дали иска да се възползва от новите отстъпки за разговори на далечни разстояния. И само това. В гърлото й заседна буца. Обади се на служебния си номер и набързо прослуша пет съобщения, нито едно от които не беше от Мич. Тресна слушалката и тръгна към стълбите. Когато влезе в спалнята, тяхната спалня, от очите й се отрони първата сълза.