ГЛАВА 38
Саудитска Арабия, неделя вечерта
Рап стоеше на върха на естествено скално възвишение и гледаше към напуканата пустинна земя долу, по пътя към Багдад. Беше облечен в бежова пустинна камуфлажна униформа. Това място беше кръстено от Пентагона „Оазис 1“. Малцина знаеха за неговото съществуване. Намираше се на върха на саудитско-иракската граница, на триста и двайсет километра от Багдад. Скалното образувание, което оформяше по естествен начин периметъра на предната оперативна база, стърчеше от червеното море от пясък като вулканичен остров по средата на бурен океан. Рап беше единственият цивилен, посещавал базата. Военният персонал, който населяваше скалния остров, дори не го наричаше в разговорите си база. Мъжете с черни барети го наричаха преден авангарден обект или рейдови обект. Това беше царството на Специалните. Змиеядците викаха на „Оазис 1“ „Змийското гнездо“. Дори над входа за пещерите висеше надпис, правен на ръка, който приветстваше с: „Добре дошли в Змийското гнездо“. Пиенето понякога доста развинтва въображението.
Бойците от Специалните сили са по-различни от другите. Всъщност на Рап му се струваха напълно нормални, но за останалите военни бяха друга порода. Гордееха се, че си имат собствени правила и когато бяха пристигнали на това място, първо си построиха бар. На всички американски военни в Саудитска Арабия беше строго забранено да употребяват алкохол. Това обаче не спираше „зелените барети“, „Делта Форс“, военноморските тюлени и пилотите на хеликоптери, които населяваха обекта.
Те бяха пристигнали във военновъздушната база „Принц Султан“ предната вечер, след като пролетяха без спиране разстоянието от Северна Каролина с няколко зареждания с гориво във въздуха. Пътуваха с огромните товарни „С–141 Старлифтър“. Освен екипа, който щеше да отиде в Багдад, полковник Грей изпрати допълнително 100 командоси от „Делта Форс“. Част от този отряд щеше да играе важна роля като поддръжка в случай, че основният екип попадне в засада и трябва да бъде измъкнат. За останалите полковник Грей беше планирал нещо специално.
Кацнаха в „Принц Султан“, на около сто километра от столицата Рияд, под прикритието на мрака. Американската част от базата се намира вътре и е силно охраняван обект. Най-вече заради трагичния бомбен атентат от 1996 г. в Дхаран, при който загинаха деветнайсет американски военнослужещи. Членове на Специалните части непрекъснато идват и си отиват, но рядко пристига многобройно подразделение, освен ако не е планирано някакво учение. Поради тази причина отрядът напусна базата само часове след като кацна. Още беше тъмно, когато пилотите на хеликоптери от 160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили и Първо крило за специални операции на ВВС вдигнаха във въздуха командосите към северната граница. По-голямата част от отряда беше стоварена в „Оазис 1“, а другите бяха разпръснати по протежение на границата на предварително избрани места, които „зелените барети“ вече бяха подготвили.
По време на войната в Персийския залив американските военни научиха доста уроци и главният сред тях бе, че е много важно да имаш разположена екипировка и оръжие на мястото, преди да започне конфликтът. Този урок им беше преподаван горчиво и по време на Първата и Втората световна война, когато германските вълчи глутници от бомбардировачи и изтребители изпратиха тонове жизнено важно оборудване и оръжие на дъното на Северния Атлантик. След Втората световна война умовете на военните най-накрая загряха и голямо количество американска бронирана техника и артилерия беше складирана за постоянно в Европа.
Когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт в края на юли 1990 г., Съединените щати се оказаха абсолютно неподготвени и трябваше бързо да се придвижат от страх, че Саддам може да използва моментната изненада и да превземе Саудитска Арабия. Първоначално единственото, което можеше да стори президентът Буш, беше да изпрати части от 82-ра въздушнодесантна дивизия. Няколко хиляди леко въоръжени войници срещу 150 000 членове на Републиканската гвардия на Саддам. Фуражките в Пентагона знаеха, че елитните парашутисти от 82-ра ще издържат срещу тежките танкове на многократно превъзхождащите ги сили на Саддам ден, най-много два.
От гледна точка на тиловата поддръжка и логистиката проблемът за американците бе, че не можеха да прехвърлят бързо на бойното поле големи съединения. Огромните широкофюзелажни самолети като „Боинг–747“ и С–141 могат да транспортират малко повече от десет хиляди войници на ден в района. Но трудното е с бронираните дивизии и техните основни бойни танкове „М1А1 Ейбрамс“. Всяка от тези грамади тежи 54 тона и не може да бъде превозвана със самолет до театъра на бойните действия. Трябва да бъдат качени на кораби, на влакове или на специални камиони. А танкът „Ейбрамс“ е само една малка част от въоръжението на бронираната дивизия. Бронирани машини на пехотата, верижни разузнавателни машини, самоходна артилерия, ракетни установки, самоходни зенитни оръдия, бойни инженерни машини, както и резервни части и сервизна поддръжка за всяка от тях — милиони тонове, които трябва да бъдат преместени на другия край на света!