След Войната в Залива американските военни с одобрението на арабските страни създадоха складове за тежките си оръжия. Специалните сили възприеха тази основна идея и дори я развиха. Не само че държаха техника, като хеликоптери и пустинни скоростни щурмови автомобили, в района, но и ги използваха за учения в условия, максимално близки до бойните. Неизвестен за обществото и за по-голямата част от военните остана фактът, че след края на Войната в Залива членове на американските Специални сили продължиха да действат в Южен и Западен Ирак. Те бяха създали верига от предни постове по цялата северна граница между Саудитска Арабия и Ирак, което им позволяваше да действат без знанието на страната-домакин. Саудитска Арабия се досещаше, че нещо става там, но предпочиташе да си затваря очите. Саддам, прекалено горд, за да си признае, че шепа американски войници притеснява елитните му части, не смееше да каже нищо на международната общност, която и бездруго не хранеше големи симпатии към него.
Първоначално базите бяха установени като постове за бързо реагиране при операции за бойно издирване и спасяване, или CSAR, както бяха известни на военен жаргон. Колкото по на север бяха разположени тези бази, толкова по-бързо екипите, натоварени с издирване и спасяване, щяха да стигнат до сваления пилот. По време на Войната в Залива много от тези операции се провеждаха от малкото летище в Ар Ар, на шейсет и четири километра от границата. Генерал Кембъл, началникът на Обединеното командване за специални операции, успя да издейства тези бази да се преместят още на север. Така че „Оазис 1“ се намираше буквално на самата граница.
През последните години иракчаните започнаха да обстрелват по-често самолетите на коалицията, които следяха за ненарушаването на Зоната, забранена за полети. За разлика от предшественика си, генерал Флъд вярваше в способностите на Специалните сили. Предишният председател на Обединеното командване не обичаше да използва високообучените воини. Но Флъд смяташе подобно нещо за равносилно на това — да имаш мощен „Корвет“ и никога да не го изкарваш от гаража. След като Ирак стана по-агресивен към коалиционните самолети, генерал Флъд отвърза от каишката Специалните части и ги пусна да кръстосват северната граница. Те започнаха да извършват рейдове на иракска територия, да тормозят иракските части, да им устройват засади и да ги ликвидират един по един в пустинята. Снайперисти на зелените барети, „Делта“ и тюлените започнаха да отстрелват иракските офицери от разстояния над километър. Това сериозно навреди на морала на иракските подразделения и отслаби желанието им да патрулират близо до границата. Крайният резултат беше спечелването на толкова ценното за Специалните части пространство за маневриране.
Рап надникна от укритието си. Възвишението хвърляше дълги сенки, докато слънцето се готвеше да се скрие зад хоризонта. Температурите щяха да паднат до нулата в близките два часа. Не изпитваше страх, само нетърпение. И може би съжаление за някои неща. Искаше му се нещата между него и Анна да бяха потръгнали. Но не бе възможно. Те принадлежаха на два различни свята.
Лек ветрец повдигна пясък в подножието на възвишението. Рап се питаше дали някой негов предшественик не е роден в тази част от света. Може би се чувстваше така, защото за него океанът и пустинята си приличаха. И двете бяха стихии, стаили неповторима красота. Можеха да бъдат гостоприемни, но и враждебни. Долови стъпки и се обърна рязко — полковник Грей идваше към него. Придвижваше се гъвкаво и безшумно като котка.
— Красиво е, а? — попита жилавият командир на „Делта Форс“.
— Много.
— Перфектен естествен форт. — Грей опря длан о скалата и погледна надолу от трийсетметровата височина.
— Какво трябваше да дадете на бедуините, за да го получите?
— Нищо. Те го използваха за набези на иракска територия. Крадяха всичко, до което можеха да се докопат. На Саддам му писна от тях и през осемдесет и девета прочисти гнездото на плъховете, като прибягна и до отрова. Бедуините се махнаха оттук и никога не се върнаха.