Рап кимна. Водата диктуваше изцяло движението в пустинята.
— Нещо друго хрумна ли ти за довечера?
— Да, мисля, че си прав. Проникването и изтеглянето е подготвено. Няма смисъл от допълнителни учения и риск от злополука. Ще дадем на всички възможност малко да си отпочинат и да спестят силите си за утре вечерта.
— Говори ли с Вашингтон?
— Да.
— И са „за“?
— Нали ги знаеш колко обичат да променят мнението си. Засега са „за“.
— Добре. Не можем да си позволим да ни разкрият. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голям е шансът някой да се разприказва.
— Не и моите хора.
— Не се тревожа за твоите хора, а за онези бюрократи във Вашингтон. Трябва ни предимството на пълната изненада, за да успеем. Казах на президента, че хората ти ще се справят. Още ден или седмица тренировки ще ни бъдат от полза, разбира се, но ако някой каже и дума, с нас е свършено. — Рап се загледа в далечината към Багдад. — Ако разберат, че идваме, никакви тренировки няма да ни спасят.
ГЛАВА 39
Южната морава, неделя следобед
Беше тих и спокоен ден, когато хеликоптерът „Морска пехота 1“ се спусна зловещо от сивото небе. Шасито докосна перфектно трите диска, които бяха сложени, за да не потъне тежкият вертолет в буйната трева. Пожарната кола беше на място в случай, че нещо се обърка. Тайната служба беше излязла навън в цялата си мощ, за да разубеди всеки, който би дръзнал да стори нещо налудничаво. Церемонията по посрещането беше отменена. Когато президентът се качваше и слизаше от „Морска пехота 1“, персоналът му винаги уреждаше да го посрещат и изпращат негови приятели, членове на семейството и финансови спонсори, разбира се. В зависимост от това — колко зает беше президентът, той понякога спираше и се здрависваше с присъстващите. Церемонията беше насрочена за седем часа вечерта. Поради едно интервю на конгресмен в „Срещи с пресата“ Хейс се връщаше по-рано от Кемп Дейвид и нямаше настроение да си стиска ръцете с никого.
Вратата се отвори и президентът Хейс се появи. Беше облечен в маслиненозелени панталони, бяла памучна блуза и синьо сако. Отдаде чест на морския пехотинец, застанал на пост до машината, и се запъти с бърза крачка към кабинета си. Служителите му се втурнаха след него. Неколцина се опитаха да го заговорят, но той не беше в настроение за разговори.
Влетя в Овалния кабинет, затрънша вратата и гневно изгледа шефката на кабинета си Валъри Джоунс.
— Къде са?
— Доктор Кенеди е на долния етаж, в Оперативната зала. Другите трябва да пристигнат всеки момент.
— Видя ли с какво разполага той? — не мирясваше Хейс.
— Не, но чух, че са доста сериозни материали — отвърна внимателно Джоунс.
Това му бе известно! Сам беше дал съгласието си за някои от тези операции!
— Валъри — процеди той, — искам да съм пределно ясен. Желая Албърт Ръдин да бъде унищожен. До утре сутринта да се е изнесъл от жалката си килия в Капитолия. Искам да задействаме всичките си политически връзки и да накараме Ръдин да се чувства като прокажен.
Джоунс долепи длани като при молитва.
— Не мисля, че…
— Не искам да чувам никакви извинения — прекъсна я Хейс. — Аз го предупредих. Помниш ли?
Тя кимна. Съзнаваше, че президентът трябва да изпусне парата. А като началник на кабинета му тя беше главният буфер.
— Да, помня.
— Е, този негодник въпреки предупрежденията ми продължи да се бърка в работите на изпълнителната власт.
— Той е председател на Конгресната комисия по разузнаването, сър.
— Но също така е и демократ, да го вземат мътните! — викна Хейс. — Уж трябва да е на наша страна. Трябва ли да си създавам ядове с конгресмен от собствената ми партия!
— Сър, виждам, че сте ядосан, но трябва да ви предупредя…
Президентът вдигна ръка като пътен полицай.
— А аз знам, че си шеф на кабинета ми и ме предпазваш да не извърша нещо глупаво, но този път, Валъри, няма връщане назад. Албърт Ръдин извърши политически грях. Заби ми нож в гърба! Единият от двама ни излиза от играта!
Джоунс кимна. Щеше да опита отново по-късно, когато той се поуспокои.
— Какво искате да правя?
— Искам цялото проклето партийно ръководство тук! — Президентът посочи към пода и тръгна да излиза. — Слизам долу. Щом пристигнат, ми се обади.
— Искате ли да дойда с вас? — Джоунс се боеше президентът да не каже нещо необмислено.
— Не! — отсече Хейс. Излезе от Овалния кабинет и се запъти към Оперативната зала.
Изненада се, че освен Кенеди, генерал Флъд и генерал Кембъл присъстваха и половин дузина техни служители. Тримата се бяха навели над масата и гледаха някакви карти. Когато забелязаха президента, те се изправиха.