ГЛАВА 7
Овалният кабинет, вторник сутринта
— За какво е тази среща, дяволите да го вземат?
Президентът Хейс наведе глава и погледна над очилата си тримата, застанали пред бюрото му. Той все още си пиеше сутрешното кафе и четеше работната си програма за деня, когато те се появиха, тръпнещи в очакване. После му пъхнаха нещо в ръката, което беше, най-малкото, странно.
Валъри Джоунс, началникът на кабинета на президента, започна първа:
— Чух го само преди пет минути. — Джоунс се обърна към Майкъл Хейк, съветника по националната сигурност на президента, и към Айрини Кенеди.
Кенеди продължи:
— Обадиха ми се по телефона рано тази сутрин. Той беше много сериозен, но пък винаги си е такъв.
Хейс се наведе напред и потърка замислено брадичката си. Цялата тази работа беше много странна. Подобно нещо му се случваше за първи път в президентската му кариера. Той вдигна поглед към Кенеди:
— Правили ли са нещо подобно досега?
Кенеди си припомни как се бяха развивали отношенията им с израелците през последните две десетилетия.
— От време на време настояват за тайни срещи с нас. Обикновено по очевидни причини: не искат журналистите или някой от опозицията да научи. — Кенеди поклати глава. — Но не мога да си спомня да са искали досега да разговарят направо с най-главния.
— Не е на добре. Директорът на МОСАД пристига внезапно в Съединените щати и настоява да се види с мен. Не виждам от това да излезе нищо хубаво. — Хейс се обърна към съветника си по националната сигурност: — Майкъл, какво става? Някакви прехвърчания на искри около мирния процес, за които не са ме уведомили, ли има?
— Не, старата история. Арафат поставя едно, две, три условия и става от масата за преговори. Започват да гърмят бомбите и месец по-късно те пак сядат на масата и започват отначало.
— Не е мирният процес — намеси се Кенеди. — Ако имаше нещо общо с него, нямаше да изпратят Бен Фридман. Щеше да се заема посланикът им у нас или пък да се обади по телефона министър-председателят. — Тя помълча. Изведнъж се сети за друга възможност. — Не! — каза бързо. — Бен Фридман означава неприятности. Нещо става и ние не знаем за него. Нещо много сериозно.
— Страхотно! — измърмори президентът. Беше разтревожен. — И никой от вас няма ни най-малка представа за какво иде реч.
— Съжалявам, сър — беше единственото, което Хейк можа да отговори.
Хейс светкавично анализира ситуацията. Изкушаваше се да вдигне телефона и да се обади на израелския министър-председател, но предпазливостта надделя у него. Премиерът трябваше да посети по план Съединените щати до две седмици. Очевидно имаше някаква причина, за да изпратят Фридман.
Президентът се обърна към Хейк:
— Доведи ми генерал Флъд. Искам да чуя какво мисли той.
Хейк грабна бялата слушалка на осигурения срещу подслушване телефон на бюрото на президента и набра номера на председателя на Обединеното командване. Секунди по-късно генерал Флъд беше на линията и съветникът по националната сигурност му разясняваше ситуацията. Генералът каза, че тръгва веднага.
Президентът Хейс погледна часовника си. Беше седем и петнайсет.
— Фридман в девет часа ли ще дойде?
— Да — отвърна Кенеди.
— Добре, докато дойде, бих искал да се опитаме да направим някакви предположения за какво е този зор да ме види. — Хейс свали очилата си и обходи с поглед тримата си най-доверени съветници.
Полковник Фридман и бодигардът му взеха такси от Кънектикът Авеню. Фридман можеше да поиска една от лимузините на посолството, но предпочете да не вдига много шум. Всеки, който пристигнеше в Белия дом с лимузина, трябваше да е сигурен, че ще го фотографират. В други градове Фридман не би дръзнал да се движи така незащитен, но Вашингтон не беше сред тях. Всичките групи от Близкия изток знаеха правилата и ги спазваха. Да се опита да извърши покушение на американска земя, за която и да е от тях щеше да бъде равносилно на самоубийство — както политическо, така и финансово.
Таксито потегли към Белия дом и Фридман се загледа през прозореца към посолствата, които подминаваха. Такава концентрацията на власт като в този град нямаше никъде другаде по света, а Фридман беше тук, за да изиграе една голяма игра с властта. Уважаваше Америка. В края на краищата това беше най-големият съюзник на неговата страна. Всяка година американците наливаха милиарди в израелската икономика. Военната помощ, която даваха, беше неоценима. Но, от друга страна, Америка разполагаше с повече богатства, отколкото й бяха необходими. Мнозина в страната на Фридман обаче смятаха, че американците могат да дават и повече. И Фридман беше сред тях.