Тъмната репутация не притесняваше Бен Фридман. Всъщност той правеше всичко в рамките на правомощията си да усилва и поддържа страха. Нищо че трябваше непрекъснато да е обкръжен от бронирани стъкла и тежковъоръжени мъже.
През първите четирийсет години от съществуването си МОСАД беше обвит в секретност до такава степен, че сменящите се директори не бяха известни на никого освен на правителството. Времената обаче се бяха променили. През деветдесетте анонимността на службата изчезна и мястото на генералния й директор стана едно от най-горещите в кабинета. Името на Бен Фридман беше по вестниците ежедневно, лицето му често се появяваше по телевизията. Всеки терорист можеше да го разпознае.
Чистките, което МОСАД преживя през деветдесетте години, научиха Фридман да играе хитро с политиците. Животът му принадлежеше на страната му и на МОСАД. Министър-председателят и останалите дърдорковци бяха на втори план. Те едва не бяха унищожили най-ефективната шпионска служба в света с непрестанното си желание да се месят. От 1951 до 1990 г. МОСАД ръководиха само шестима директори, но по време на политическите катастрофи през деветдесетте на поста се изредиха четирима. Липсата на приемственост в ръководството имаше опустошителен ефект върху набирането на нови кадри и морала на служителите на МОСАД. Въпреки това, когато беше посочен за поста от сегашния министър-председател, Бен Фридман прие със задоволство.
Фридман съзнаваше нещо, което четиримата му предшественици не можаха да прозрат. За да ръководиш най-добрата шпионска служба в света, трябва да действаш като диктатор, а не като политик. А за да си диктатор, трябва да имаш власт. Фридман беше живял доста време в Америка и беше работил в тясно сътрудничество с ЦРУ. Бе разбрал, че ЦРУ е било принудено да се адаптира към политическата игра много по-рано от МОСАД. Вашингтон беше политическа джунгла, медиите в Съединените щати бяха абсолютно необуздаеми, сравнени с парцалите в Израел. Томас Стансфийлд беше показал на Фридман как да постига резултати в свръхполитизирана среда.
Стансфийлд даваше на всички ясно да разберат, че неговата служба не се занимава с политика. Първото нещо, което направи, беше да създаде източници за финансиране извън официалните канали, за да може да действа без благословията на политиците от Хълма и без те да знаят за операциите на Управлението. После започна да използва масивите с информация на ЦРУ срещу всеки един политик, който се опиташе да забърка ЦРУ в политически игри. Повечето от действащите лица във Вашингтон разбираха, че ЦРУ се занимава с мръсна работа, и гледаха да не му се пречкат на пътя. Но винаги се намираха и опортюнисти, които гледаха само да напреднат в кариерата, в партията или и в двете. Стансфийлд съсредоточи дейността си върху събиране на досиета за онези политици, които бяха особено агресивни, и през годините постигна забележителни успехи в укротяването на вълците.
Фридман беше разбрал, че политиците в Израел не са по-различни. Тези, които гледаха да се издигнат до по-горните етажи на властта, до един бяха въвлечени в нещо нередно или пък имаха тъмно минало, което искаха да запазят в тайна. Фридман събираше тази информация като допълнителна застраховка, която помагаше да усмирява и властващите, и опозицията. След като фланговете му бяха защитени, той можеше да се заеме с истинската си работа войната срещу тероризма.
Слънцето печеше, беше близо трийсет градуса. Както пешеходците, така и колите бяха малко. Лимузината стигна до сградата, в която се помещаваше кабинетът на министър-председателя. Шофьорът се обади по радиостанцията, за да съобщи за пристигането им. Охраната огледа улицата за признаци на засада, след което се обади на колата, че теренът е чист. Когато бронираната лимузина зави към сградата, тежката бариера — стена на подземния гараж, се прибра под земята и четирима души с напрегнати погледи и картечни пистолети „Узи“ се разпръснаха ветрилообразно, за да осигурят охрана.
Мерцедесът влезе в гаража и бариерата изскочи от земята почти веднага. Такъв бе животът в Израел и никой от мъжете, които току-що бяха участвали в кратката операция, не се замисли за това. До един бяха израснали на фронтовата линия. От малки бяха научени да не взимат непознати предмети в ръце, да бъдат подозрителни към чужди хора и да повикат полицията, ако забележат и най-малък признак за нещо нередно. Техният враг се разхождаше между тях. И ден не минаваше, без да си го припомнят. Да се отпуснеш, да свалиш гарда, беше все едно да повикаш смъртта.
Фридман слезе от колата, като остави специално изработеното си метално куфарче на двамата бодигардове. Беше облечен в светли панталони и широка едноцветна риза с къси ръкави. Ризата, разбира се, не беше запасана и пистолетът му стоеше в кобура отзад на кръста. Двама души от охраната ги придружиха до асансьора и ги отведоха до кабинета на министър-председателя. Фридман мълча през цялото време, докато вървеше към осигурената срещу подслушване конферентна зала без прозорци. Седна и забарабани с дебелите си пръсти по лъскавата дървена повърхност на масата.