Миг по-късно в стаята влезе Давид Голдберг. Генералът от Сухопътните сили, корав здравеняк, който не обичаше празните приказки, оглавяваше консервативната партия „Ликуд“. Въпреки че имаха само деветнайсет депутатски места в 120-членния Кнесет, Голдберг беше избран с голямо мнозинство. На тях им беше писнало от непрекъснатите компромиси, които Партията на труда правеше с Ясер Арафат. Голдберг беше издигнат на поста от вълната за национално единство. Беше му гласувано доверие, че ще обуздае палестинския сепаратизъм. Това беше предизборното обещание, което той възнамеряваше да удържи. Но си даваше сметка, че няма да оправдае това доверие без помощта на Бен Фридман.
С оредялата си бяла коса, загоряло лице и двойна гуша Голдберг приличаше на Уинстън Чърчил. Беше едър, отпуснат мъж, но с хаплив нрав и невероятен кураж. Беше се отличил на бойното поле по време на войната Йом Кипур и никога не забрави мерзкото и подло нападение на съседните на Израел арабски страни по време на един от най-свещените празници в еврейския религиозен календар.
Израелските правителства през последните две десетилетия се бяха сменяли често, като проваляха едно след друго мирните споразумения с арабите. И когато всички опити да се постигне мир между израелци и палестинци пропаднаха и кръвта започна да се лее, народът се обърна към партията на Голдберг да поеме властта. Също като от Чърчил, страната му се нуждаеше от него само във време на ужасни трудности.
Голдберг приглади вратовръзката на корема си и се облегна в стола си.
— Та как вървят работите при американците?
Фридман беше отказал да се обади на Голдберг след срещата си с американския президент. Тъй като много добре познаваше възможностите на АНС, предпочете лично да съобщи новините на министър-председателя.
— Нещата потръгнаха бавно, но мисля, че ще постигнем целта си.
Голдберг харесваше президента Хейс и неговата твърда позиция срещу тероризма, но хранеше известни подозрения към него. През годината, откакто беше в Белия дом, Хейс бе дал ясно да се разбере, че няма да се остави да го води за носа еврейското лоби в Щатите. Голдберг разбираше най-добре от всички, че тяхното асо в ръкава, техният скрит коз са приятелски настроените към тях евреи в Америка.
— Защо са потръгнали бавно?
— Според мен на президента Хейс не му хареса фактът, че аз, а не ти, му се обадих.
— Със сигурност е разбрал защо не съм се обадил аз.
— Както споменах, след като им казах какво сме разкрили, нагласата му се промени.
— И каква беше реакцията му?
Фридман се усмихна широко, като си припомни напрежението на лицето на Хейс.
— Не беше щастлив.
Голдберг намираше подобни разговори за отегчителни. На Фридман човек трябваше да му вади думите с ченгел!
— Какво каза?
— Нищо. Не беше и необходимо. Гневната му физиономия говореше вместо него.
— Кой друг присъства на срещата?
— Доктор Кенеди, генерал Флъд, Майкъл Хейк и Валъри Джоунс.
— Някой от тях говори ли?
— Не.
Месестото лице на Голдберг се намръщи.
— Това ми се струва доста необичайно. Ти как мислиш?
— Не. Президентът Хейс и преди е демонстрирал, че интересите на Америка не винаги съвпадат с нашите.
Упорито отказвайки да признае този факт, Голдберг натърти:
— Може и да е така, но не обяснява защо другите не са говорили. За Бога, та ние сме единственият им истински и верен съюзник в този проклет район на света!
Фридман се усмихна. Голдберг нямаше качества за разузнавач. Твърде емоционален беше.
— Президентът определено не хареса начина, по който поисках неофициалната среща. Предполагам, че е инструктирал всички да си държат устата. — Сви рамене: — Това не е нещо необичайно, Давид. Шефът на МОСАД често е посрещан студено и резервирано. Дори и в собствената си страна.
Голдберг кимна. Фридман беше прав. Някои от членовете на кабинета му млъкваха моментално, когато страховитият директор на МОСАД влезеше в стаята.
— И какъв е резултатът?
— Говорих с доктор Кенеди след срещата. Отнесоха се много сериозно и ще поддържат връзка с нас. Тя ме помоли да запазим търпение и да не правим нищо, докато те не стигнат до някакво приемливо решение.