Беше доста хладно за ноември. Президентът бе помолил Айрини Кенеди да дойде по-рано от другите. Искаше да си каже няколко думи с нея. В седем сутринта Белият дом беше сравнително спокойно място. Все още оставаха трийсет минути до началото на поредния напрегнат работен ден. Агентите от Тайните служби, както се полага, бяха на поста си.
Обичайният поток журналисти, служители и посетители още не беше наводнил сградата. Кенеди влезе в Западното крило през приземния етаж. Беше облечена в консервативен, но стилен тъмносин костюм. Под мишница носеше заключена куриерска чанта с дневния бюлетин на президента, или ДБП, както беше известен в цялата професионална общност, занимаваща се с националната сигурност. Бюлетинът, ежедневно подготвян от анализаторите на ЦРУ, беше строго секретен документ и до него имаха достъп само най-високопоставените хора в администрацията. В края на деня всеки екземпляр се унищожаваше. Обикновено не директорът на ЦРУ, а някой от неговите помощници доставяше бюлетина, но Кенеди беше решила тази сутрин да го донесе лично.
Тя се качи на първия етаж и влезе в личната трапезария на президента, съседна на Овалния кабинет. Хейс я чакаше на масата. Около него бяха разпръснати множество вестници, а пред него стоеше купа овесени ядки и чаша горещо кафе. Хейс беше много организиран човек. Казал беше на Кенеди, че няма да се остави работата да му вземе здравето, както предшествениците му. Прекарваше по половин час на пътечката за бягане и на велотренажора четири-пет дни в седмицата. Всъщност това обикновено беше и времето, когато разглеждаше ДБП. Тази сутрин обаче си беше насрочил няколко по-ранни срещи. Ситуацията в Ирак го държеше нащрек.
До момента Кенеди беше успяла да уговори Хейс да сведе броя на хората, занимаващи се с кризата, до минимум. Министърът на отбраната беше в Колумбия и щеше да се върне в събота. Когато се върнеше, щяха да му опишат ситуацията. Обединеният щаб и другите министри щяха да бъдат държани в неведение до последния момент.
Президентът не си направи труда да вдигне поглед от вестника, който четеше, когато Кенеди влезе в трапезарията.
— Добро утро, Айрини. Сядай. Искаш ли нещо за ядене?
— Не, благодаря, сър, само кафе. — Тя си наля от сребърната каничка. Тези утринни срещи с президента в малката трапезария бяха започнали да се провеждат всяка седмица. Кенеди се чувстваше вече много свойски в разговорите с него.
— Какво ново днес?
— Ами… — Кенеди извади от джоба на сакото си ключе и отвори куриерската чанта. — Пакистан заплашва да предприеме ново нападение, за да си върне спорната територия от Индия…
Президентът махна с ръка и избърса млякото от устните си.
— Остави бюлетина за после. Аз ще го погледна. Ако няма нещо, което трябва непременно да знам, искам да поговорим за кашата, в която израелският ти приятел ни забърка.
— Какво по-точно искате да ви кажа, сър?
Хейс остави салфетката на масата и избута купата настрани.
— Искам да ми отговориш честно — започна.
Кенеди не отмести очи.
— Можем ли да се доверим на израелците?
— Бихте ли се изразили по-конкретно, сър? — Наистина не можеше да даде категоричен отговор.
— Информацията, която получихме — можем ли да й вярваме? Възможно е да са я интерпретирали погрешно… или иракчаните да са ги дезинформирали.
— Сър, знаете, че всичко е възможно. Мисля обаче, че тази информация е доста точна.
Хейс изкриви лице. Искаше по-конкретен отговор.
— Какво те кара да мислиш така? Дали не е, защото се доверяваш на полковник Фридман?
Кенеди разбра какво притеснява президента.
— Вярно, имам доверие на Бен Фридман, сър, но само толкова. Знам най-добре от всички доколко е лоялен към нас. И пръста си не помръдва, ако не е убеден, че ще помогне с нещо на Израел.
— Именно това ме тревожи. Не обичам да ме манипулират други страни. Особено не обичам да ме подвежда страна, която дължи съществуването си единствено на нас. Доста мои предшественици позволиха Израел да ги води за носа. Но аз няма да го допусна! — Хейс сърдито поклати глава. — Няма. Искам да съм сигурен, че информацията е вярна, преди да започнем бомбардировките. Имаме ли някой в Багдад, който може да потвърди казаното от Фридман?
— Доста трудно е, сър. — Кенеди се поколеба. — Източниците ни в Ирак са ограничени. Както знаете, имаме няколко души в режима, на които редовно плащаме за информация, но да ги накараме да проверят болницата, ще бъде прекалено рисковано.
— Те не са ли затова? — попита президентът с нотка на раздразнение в гласа. — Не им ли се плаща за риска?
— Да — съгласи се Кенеди. — Но да надхвърлят рамките на своите зони на отговорност и да започнат да се ровят, да разпитват тук и там… Със сигурност ще свършат в подземията за изтезания на тайната полиция на Саддам.