— Не се притеснявай. Аз убедих Ръдин да се срещне със Стивъкън. Казах на Албърт, че не искам да се въвличам в това. И теб не искам да те въвличам.
— Тогава защо ме караш да се срещам с тоя Стивъкън?
— Стивъкън ще направи това, което му кажа. А аз ще му кажа, че дадената от теб информация е строго поверителна и трябва да си остане такава.
— Ами ако изпратим информацията на Ръдин анонимно? — На Браун отчаяно му се искаше да намери алтернатива.
Кларк поклати глава.
— Няма да стане. Албърт вече достатъчно е загазил пред собствената си партия. Ако ще го караме да се хвърля в огъня, по-добре да чуе информацията от човек, който да му каже, че е разбрал за екипа от някой от Ленгли.
Браун сви устни.
— Не знам… Едно е да предавам информация на теб, Ханк, но съвсем друго е да разкрия на бивш федерален за съществуването на Екип „Орион“. — Браун се завъртя неспокойно в стола, коремът му се разтресе. — Хората, които се изпречват на пътя на тази група, рано или късно изчезват.
— Питър Камерън беше много самоуверен и нафукан. Ти нямаш подобен проблем.
— Не знам… — Браун се страхуваше.
— Джонатан — не се отказваше Кларк, — знаеш какъв е планът. Обещавам ти, това е последният ход. Веднъж щом Албърт започне разследването си, няма да има връщане назад. Пресата ще лапне въдицата и много добре знаеш, както и аз, че Кенеди няма да издържи този кръстосан огън. — Сенаторът вдигна показалец. — А после аз ще се погрижа ти да станеш следващият директор на ЦРУ. И бих добавил, много богат директор.
Това, което не можеше да се каже за Браун, бе, че е безразличен към парите.
— Хм. Как искаш да го свърша?
— Още ли разхождаш кучето си всяка вечер? — едва прикри усмивката си Кларк.
— Да.
— Хубаво. Ще чакаш Стивъкън да се доближи до теб в парка до твоята къща. Най-вероятно утре вечерта.
— И какво искаш да му кажа?
Кларк помисли за момент.
— Искам първо да се престориш на много изнервен. Кажи му, че не искаш да говориш с него. Опитай се да се измъкнеш. Не се тревожи, той ще тръгне сред теб. Много е настойчив.
— И все пак какво да му кажа? — не мирясваше Браун.
— Нищо. — Кларк се усмихна. — Поне не утре. Кажи му, че трябва първо да помислиш. Кажи му да дойде пак на следващата вечер и ти ще му съобщиш решението си тогава.
ГЛАВА 13
Мериленд, сряда вечерта
Рап беше готов. Таксито бе пред къщата. Анна закъсняваше. Но това можеше да се очаква. Рап си рече, че може да се наложи да прибегне до трийсетминутното правило — ако трябваше да бъдат някъде в осем часа, й казваше, че ангажиментът е за седем и половина. Тя винаги закъсняваше с половин час. Освен когато трябваше да предава на живо.
Миналия месец даже задържа близо петнайсет минути президентския самолет „Еър Форс 1“. Джак Уорч, специалният агент, охраняващ президента, беше достатъчно любезен с Анна, докато разговаряха по мобилния телефон, когато я попита дали ще успее за полета. Анна беше попаднала в задръстване и помоли да я извинят. Агентът й даде още малко време. Помогна обстоятелството, че Анна бе любимка на президента. А също така и че Джак Уорч и президентът Хейс дължаха живота си на нейния приятел.
Рап погледна часовника си, по-скоро от изнервеност, отколкото от желание да разбере колко е часът. Трябваше да излетят от международното летище на Балтимор след по-малко от два часа и половина. Все още имаха достатъчно време, но Рап не обичаше да бърза, когато нелегално прекарва оръжия на борда на самолет. От богатия си арсенал беше решил да вземе пистолета „Хеклер и Кох НК 4“. Моделът беше предназначен да стреля с къси деветмилиметрови патрони. Рап беше разглобил оръжието и скрил отделните части на различни места в куфара.
Хората от Научно-техническия отдел в Ленгли всеки ден купуваха най-обикновени предмети, като сешоари, флакони пяна за бръснене, будилници, радиоапарати и чанти. После ги променяха, като създаваха в тях тайни скривалища. В същото време всеки от предметите запазваше основното си предназначение. Ако митничарят или граничният полицай включеше в електрическата мрежа сешоара и той не работеше, щеше да стане голям фал. Хората от отдела бяха експерти в своята област. Изпробваха всяко свое творение с най-модерните рентгенови скенери. А и така подреждаха багажа, че снижаваха до минимум риска служител от охраната на някое летище да открие незаконно пренасян предмет.
Анна щеше да побеснее, ако разбереше, но такъв е животът. Да ходи по улиците на италианските градове без оръжие, беше риск, който той не искаше да поема. Планът беше да й каже, когато се настанят в хотела в Милано. Ако й кажеше, преди да тръгнат, щеше да я подложи на излишен стрес и напрежение, когато стигнеха до митницата на летището в Милано. Като повечето журналисти, Анна беше добър актьор, когато преследваше някаква професионална цел. Но да помогне на приятеля си да прекара пистолет, пистолет, който тя самата не иска той да носи, в чужда държава… това беше върхът. Не, рече си Рап, по-добре да не знае. А и без това щеше да се вълнува повече за другото нещо, което пренасяше.