— Не ти вярвам. Не може да знае какво си правил за твоята държава.
— Знае. Всъщност дори ме е виждала в действие.
— Кога?
— Помниш ли оня инцидент в Белия дом миналата пролет?
— Разбира се. Бен ми каза, че си взел участие.
— Тя беше една от заложничките.
— А… Значи Стокхолмският синдром.
Рап се намръщи.
— Донатела, аз не бях терорист. Аз убивах терористите.
— Е, добре, тогава Синдромът на Флорънс Найтингейл.
— Не. — Той поклати глава и се усмихна. — Не бях и милосърдна сестра.
— О… — Тя махна с ръка. — Както и да е. Сещаш се какво имам предвид.
— Всъщност не, но няма да задълбаваме сега. — Рап млъкна и впери поглед в Донатела. Усмихна се закачливо: — Не очаквах да си толкова ревнива.
— Разбира се, че съм. И ти щеше да си, ако аз бяха влюбена в друг.
Трябваше да бъде честен с нея.
— Да, със сигурност. — Той заобиколи бюрото и я прегърна през кръста.
Донатела изгаси цигарата в пепелника на затрупаното с листове бюро.
— Какъв самотен живот водим… А сега аз съм още по-самотна! — Тя отново зарови глава в гърдите му. — Ти си единственият мъж, когото истински съм обичала. Единственият човек, който ме познава напълно.
Рап я погали по косата.
— И аз изпитвах същите чувства към теб, но сама знаеш, че в дългосрочен план нещата между нас нямаше да потръгнат никога. Прекалено много си приличаме.
Донатела вдигна лице. Очите й бяха сухи.
— Да, може би си прав. — Пусна го и отстъпи назад. — Предложи ли й да се ожените?
— Още не.
— Но ще й предложиш?
Рап кимна.
— Наистина искам да се запозная с нея. — Тя прочете ответното изражение на лицето му и добави: — Сериозно говоря. Не се притеснявай, няма да направя нищо необмислено. Щом си влюбен в нея, съм убедена, че е много приятна и симпатична жена. С какво се занимава?
— Журналистка е. — Сам не знаеше защо й го каза.
— Не говориш сериозно!
— Напротив.
— Знае ли за мен?
— Не.
— Сигурно й имаш голямо доверие.
— Да.
— Тогава защо не ме запознаеш?
— Добре. — Рап остави чашата кафе на бюрото и хвана ръцете на Донатела. — Необходимо ми е нещо, което само ти можеш да ми дадеш. Много е важно.
— Винаги на твое разположение. — Звучеше напрегнато.
— Благодаря ти. Аз също, знаеш това.
— Разбира се.
— Ходи ли във Вашингтон преди две седмици? — Рап забеляза мигновената изненада в очите й.
Умът на Донатела заработи бясно.
Как бе узнал? Легендата и прикритието й бяха перфектни; ударът беше минал без никакви проблеми. Със сигурност той знаеше нещо. Но тя не можеше да говори за това в офиса.
Сложи пръст на устните си и каза:
— Ходих до Ню Йорк, не до Вашингтон. Извинявай, че не ти се обадих, но останах в града само няколко дни.
— Хм. — Рап посочи купчина листове и й направи знак да му напише отговора.
Тя поклати рязко глава.
— Господи, съвсем забравих за фотосеанса! — възкликна. — Трябва да отида още сега. Пълен провал. Защо не се срещнем да пийнем по нещо след работа?
— С най-голямо удоволствие. Само посочи място и час.
— Да кажем, в шест, кафене „Ямайка“.
— Става. — Рап отново посочи към листовете, но тя поклати глава още по-категорично от първия път. Той я целуна по страната и само с устни, без да издава звук, каза: — Трябва да знам.
ГЛАВА 17
Капитолия, четвъртък сутринта
Норбърт Стивъкън пристигна в сградата на Сената рано. Остави пистолета си на пазача от полицията и отиде да потърси шефа си. Стивъкън беше от онези хора, които човек трябваше да срещне пет или шест пъти, за да запомни. Което пасваше идеално на работата му. В неговия бизнес беше предимство да си незабележим. Около метър и седемдесет, с кестенява коса и тъмни очи, Стивъкън скоро бе навършил четирийсетте и макар че бе понатрупал килограми, беше удивително пъргав. Четири пъти в седмицата играеше хандбал, за да поддържа форма. Норбърт Стивъкън беше енергичен дребен човек. Беше завършил Университета на Пенсилвания с почетна грамота, след което работи две години в „Прайсуотърхаус Купър“ две години. Работата като счетоводител беше важна стъпка към реализирането на неговата професионална цел. Още от малък Стивъкън мечтаеше някой ден да работи за правителството.
Упоритите му усилия бяха възнаградени през 1986 г., когато стана специален агент Норбърт Стивъкън. Това беше най-великият ден в живота му. Докато родителите и близките му стояха отстрани и гледаха, той положи клетва пред самия директор на ФБР. Първоначално работата му се струваше вълнуваща и пълна с предизвикателства. Само тръпката да си част от най-престижното братство от служители на реда и закона в света беше достатъчна да подхранва ентусиазма му няколко години. Но след време някой неща започнаха да го дразнят. Най-напред фактът, че след три години в Бюрото той още не беше издирвал истински престъпник. Бюрокрацията беше непоносима. Не можеше да понася бумащината. В един момент нещата толкова се влошиха, че той започна да си задава въпроса — защо изобщо носи пистолет, като идва на работа. По време на четвъртата му година в Бюрото ситуацията малко се оживи. Той беше преместен в Маями, за да помогне в противодействието на банковите обири. Командировката му за нещастие трая само две кратки години, след което отново го върнаха във Вашингтон да прехвърля листове. На десетата си година във ФБР Стивъкън срещна сенатор Ханк Кларк.