Във ФБР беше стандартна процедура да съдействат на Сената и Конгреса при проверката на досиетата на хора — кандидати за отговорни постове. На Стивъкън беше наредено да работи с комисията на Кларк в продължение на една година. Именно в този период той опозна сенатор Кларк много добре. За Стивъкън годината беше вододел в живота му. Кларк му отвори очите за това, как в действителност работи системата във Вашингтон. Дойде началото на края на кариерата му като специален агент от ФБР.
С финансовата подкрепа на Кларк Стивъкън напусна Бюрото и започна свой собствен консултантски бизнес в областта на охраната и сигурността. Само четири години след основаването на фирмата си той печелеше три пъти повече от самия директор на ФБР. Сам си беше началник, а услугите му се търсеха доста и не се налагаше да се занимава с купища хартия.
Сенатор Кларк познаваше доста влиятелни люде — хора, които бяха готови да платят добри пари, за да разберат всичко за кандидатите за работа при тях. Бащи, които искаха да се проследят гаджетата на дъщерите им за няколко дни. Собственици на компании, които бяха съгласни да му дават по пет хиляди долара на ден само за да изнася лекции на техните служители по въпросите на индустриалния шпионаж и мерките за противодействие. Този ход в живота му излезе наистина успешен.
Стивъкън си проправи път през лабиринта от коридори и стълби, докато стигне до убежището на сенатор Кларк. Кабинетите като неговия бяха само седемдесет в цялата сграда на Хълма и бяха запазени за най-високопоставените сенатори. Част от тях бяха със скромни размери, повечето имаха размери на прилични офиси, а една друга част бяха обзаведени луксозно като в клуб на аристократи от деветнайсети век. Винаги когато някой от тези сенатори не се връщаше повече във Вашингтон (било поради изборна загуба, излизане в оставка или смърт), наставаше страшна борба за неговия кабинет. Тези помещения бяха личните убежища на елита. Предназначени бяха да ги изолират от останалия персонал и лобистите. И от време на време — за сключване на задкулисни сделки.
Стивъкън откри кабинета на Кларк на четвъртия етаж и почука върху старата дървена врата. Сенаторът му извика да влезе.
Ханк Кларк скочи от стола си и бързо заобиколи бюрото.
— Как я караш, Норб?
— Благодаря, добре, Ханк. — Стивъкън сграбчи десницата на едрия като канара сенатор и силно я стисна. От известно време бяха на „ти“. — Извинявам се, че не можах да дойда по-бързо, но бях в Калифорния. Работех по един случай.
— Няма нищо. — Кларк го потупа по гърба. — Знам, че не съм единственият ти клиент. — Сенаторът искрено харесваше Стивъкън. Той имаше чувство за хумор и цинична мисъл, беше лоялен. Накратко, той му имаше доверие. — Благодаря ти, че дойде толкова бързо.
— Няма проблем. Какво си намислил?
— Сядай. — Кларк посочи към дивана и фотьойлите. — Да ти налея ли нещо за пиене?
— Кафе, ако имаш. — Стивъкън погледна през прозореца. Обикновено обсъждаше бизнеса си със сенатора тук. Мястото беше много подходящо да се укрият от хорските очи. На бившия агент от ФБР никога не му омръзваше тази гледка. Големият двоен прозорец беше широко отворен, за да влиза достатъчно прохладен въздух. Старият радиатор в кабинета сякаш непрекъснато беше включен. Прозорецът гледаше на запад. Националната алея се виждаше като на длан.
Кларк наля две чаши кафе от един термос.
— Как върви бизнесът ти? — поинтересува се. Двамата седнаха, Кларк на тъмнокафявото кожено канапе, а Стивъкън — на фотьойла.
Стивъкън отпи от кафето.
— Страхотно, благодаря. — Той вдигна чашата като за тост.
— Е, ти вършиш добра работа, Норб. Приятелите ми имат много високи критерии. Ако ти не ги покриваше, те щяха да ми подпалят телефона.
— Всичко опира до това — да отговориш на очакванията им.