— Знам, че е глупаво от моя страна, но, по дяволите, аз те обичах. И още те обичам!
Рап преглътна.
— Дони, и аз те обичах много. Знаеш. В най-лошите мигове и за двама ни бяхме заедно, сякаш създадени един за друг.
Тя зарови глава в гърдите му.
— Радвам се за теб… Наистина се радвам… Просто… — Гласът й секна.
— Какво?
— Този скапан бизнес е много самотен.
Рап прекрасно знаеше какво има предвид. Придърпа я по-близо до себе си и я прегърна силно.
— Не се тревожи, Дони. Ако си готова да скъсаш с миналото, аз ти обещавам, че ще ти помогна. — В този миг Рап си даде дума, че ще направи всичко, за да гарантира безопасността й.
Донатела се изправи, извади кърпичка от чантата си и попи сълзите си.
— Още не съм свършила. Имам още няколко години, преди окончателно да се оттегля.
Рап се сети за съдбата на Питър Камерън и си каза, че Донатела може и да няма късмета да остане още няколко години в бранша. В този момент сервитьорът донесе поръчката й.
— За него чаша червено вино, ако обичате — обърна се към младия мъж Донатела. — Щом аз ще плача и ще пия, няма да те оставя ти да минеш само с кафе.
Рап не се възпротиви. Реши, че е време да мине към темата:
— Дони. — Погледна я право в очите. — Ще ти кажа някои неща и както винаги, те са строго поверителни. В замяна искам да бъдеш честна с мен.
Донатела отпи глътка и леко се отдръпна. Цял ден беше мислила как да реагира в тази ситуация и още не беше стигнала до решение.
— Ще се постарая.
— Как да разбирам това?
— Че ще се постарая.
— Ще бъдеш ли честна с мен?
— Да, но ти знаеш, че има някои неща, на които не мога да ти дам отговори за нищо на света.
Рап прие уклончивото й съгласие.
— Ще ми отговориш ли на въпроса, който ти зададох днес в офиса?
Цял ден беше мислила — за това и за новината, че мъжът на мечтите й ще се жени за друга. Инстинктът първоначално й подсказа да излъже. Нямаше нищо против Мич, просто беше стандартна оперативна процедура. Всеки получаваше само толкова информация, колкото му е необходима, нито грам повече. Щом някой не беше в течение на нещата, значи не трябваше да задава никакви въпроси. Следователно не биваше да се обижда, ако разбере, че го лъжат. Мич обаче спадаше към друга категория. Двамата бяха преживели толкова много… Между тях съществуваше неписаното правило: Ако не можеш да отговориш на въпроса, не отговаряй. Мич определено знаеше нещо. Тя нямаше никаква идея откъде е разбрал, но едно беше ясно — по някакъв начин той беше разбрал за вашингтонската й акция преди няколко седмици.
Рап се наведе напред и повтори въпроса си:
— Ходи ли във Вашингтон преди няколко седмици?
Донатела отпи от студената водка.
— Да.
— Беше ли в университета „Джордж Вашингтон“?
— Кой иска да знае?
— Аз.
— И никой друг?
— О, има и други, но най-много ми е необходимо на мен да разбера.
— Че защо?
Така можеха да продължат до утре! Като двама играчи на тенис, които си прехвърлят топката ту от едната, ту от другата страна на мрежата. Той обаче нямаше нито настроение за подобни игри, нито време. Реши да поеме добре пресметнат риск:
— В университета „Джордж Вашингтон“ имаше един професор, с който страшно много исках да говоря. За нещастие някой забучи шило в ухото му и му проби мозъка, преди аз да успея да стигна до него. Имаш ли някакво предположение кой може да е извършил подобно нещо?
Донатела извърна поглед. Беше в ръцете му. Рап я беше виждал да убива по този начин и преди. Реши да контрира:
— Защо искаше да говориш с него?
В очите на Рап проблеснаха гневни пламъчета. Той се наведе толкова близо до нея, че дъхът му докосна лицето й.
— Защото се опита да ме убие! — изсъска.
Оперативна зала, четвъртък сутринта
Полковник Грей имаше на разположение вниманието на всички присъстващи. Дори Айрини Кенеди, която не можеше да бъде изненадана с нищо, клатеше глава от възхищение пред дръзкия план на командира на специалния отряд „Делта“. Смелостта на замисъла беше поразителна.
Президентът Хейс погледна озадачено полковника.
— Изпробвали ли сте го вече на практика?
— Да, сър.
— Как?
— Взехме три тежкотоварни хеликоптера МН–47Е от 160-и авиационен полк за специални операции (АПСО) и натоварихме всеки от тях с по един мерцедес и четирима бойци от „Делта“. Проведохме полет от военновъздушната база „Поуп“ в Северна Каролина до Хълбърт Фийлд във Флорида. Щом пристигнахме на място, проведохме осем отделни учения за проникване и измъкване за период от осем дни. Стремяхме се да направим учението колкото се може по-реалистично. Всяка нощ изпращахме два хеликоптера „МН–53 J Пейв Лоу“ с членове на „Делта“. Задачата им беше да разчистят площадката за кацане и да осигурят нейната охрана за пристигането на хеликоптерите МН–47 Е. През първите две нощи се справихме доста лесно. Избрахме за кацане асфалтирани пътища в отдалечени части на базата. „Пейв Лоу“ пристигнаха в предварително определения район, командосите взеха под охрана и маркираха пистата за кацане. МН–47 Е долетяха малко по-късно и кацнаха без проблеми. Колите бяха разтоварени и момчетата от „Делта“ започнаха учебната си мисия. После отново натовариха мерцедесите и хеликоптерите отлетяха. През следващите две нощи, когато „Пейв Лоу“ пристигнаха, те откриха, че районът за кацане е зает от потенциално враждебни сили. Трябваше да се преместят на резервните площадки за кацане. С всяка изминала нощ непрекъснато усложнявахме мисията, докато не стана изключително трудна. Симулирахме падане на един от хеликоптерите, попадане на екипите под неприятелски огън, докато разтоварват колите, хвърлихме срещу тях жива сила.