— Не влизай в апартамента.
— Защо?
— Недей да спориш с мен. Изчакай да проверя нещо. — Рап забави темпо, след което рязко зави надясно.
— Мога и сама да се грижа за себе си. Не се притеснявай.
— Дай ми само минута.
— Ако някой е достатъчно тъп, че да ме причаква в апартамента, много съжалявам за него.
— Добре. — Рап стигна до следващата пресечка. Беше на половината път. Още две пресечки и щеше да се озове зад мъжа в колата. — Дай да сключим сделка с теб. Кажи ми кой те е наел и тогава влизай в апартамента.
Донатела се изсмя.
— Не си в позиция да сключваш сделки.
Апартаментът й се намираше на четвъртия етаж. Рап знаеше, че тя рядко използва асансьора, тази вечер сигурно също щеше да се качи по стълбите.
— Почти стигнах. Дай ми само половин минута.
— Късно е. Вече съм пред вратата.
— Дони, кажи ми кой те нае. Не постъпвай така с мен. — Връзката прекъсна. — Мамка му! — Рап си наложи да тича по-бързо, но вече беше на границата на възможностите си. Белите му дробове горяха. Той зави зад следващия ъгъл и заряза първоначалните си намерения да извърши замисленото леко и с финес.
Капитолия, четвъртък сутринта
Норбърт Стивъкън беше решил да паркира колата си на улицата до Харт Билдинг, а не да рискува да й търси място при Рейбърн Билдинг. Сенатските офиси се разполагаха в три сгради откъм северната страна на Капитолия, а на Конгреса — в четири откъм южната. Докато вдигаше яката на бежовото си яке, за да се предпази от ноемврийския вятър, той си каза, че това, което е очаквал да бъде лека разходка из Капитолия, се оказа по-скоро километрово пътешествие.
Когато стигна до Рейбърн Билдинг, страните му бяха ярко зачервени. Бившият специален агент от ФБР остави оръжието си на полицая на входа, мина през металния детектор и продължи нагоре по стълбите към офиса на конгресмен Ръдин.
Стивъкън не беше планирал тази среща. Ако не беше Ханк Кларк, той щеше да откаже, но не можеше да постъпи така със сенатора. Този човек беше направил много за него. Ако Стивъкън прегледаше списъка на клиентите си, щеше да види, че поне две трети от тях са резултат от връзките му с Кларк.
Стивъкън си каза, че ще се справи. Ще съкрати колкото е възможно срещата и после ще се захване за работа, като проведе малко проучване за Браун. Вратата на офиса беше отворена и Стивъкън влезе в малката чакалня. Пълна жена със сива коса, събрана в голям кок, погледна над очилата си и каза:
— Да, моля?
Стивъкън се усмихна.
— Здравейте.
Старата кримка го огледа внимателно.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Дошъл съм да се видя с конгресмена.
— Имате ли определен час?
— Не. — Стивъкън разбра накъде вървят нещата.
— Конгресменът не приема посетители без предварително уговорен час. — Жената се върна към работата си с надеждата, че непознатият ще си тръгне.
— Мен ще иска да ме приеме.
— Така ли?
— Да. Един наш общ приятел ме помоли да се отбия и да поговоря с конгресмена.
— И кой е този ваш общ приятел? — Тонът й беше предизвикателен. И пренебрежителен.
Стивъкън се наведе и се подпря с две ръце на бюрото й. През годините бе срещал какви ли не бюрократи и много добре знаеше как да се оправи с неприятната секретарка.
— Това не е ваша работа. Вижте, аз съм много зает човек. Защо не вдигнете задника си от стола и не отидете да съобщите на конгресмена, че Норбърт Стивъкън е дошъл да го види? — Той се надвеси над нея, лицето му беше само на трийсетина сантиметра от нейното.
Жената се изправи, пуфтейки, заобиколи бюрото и отвори вратата на офиса, след което я затръшна силно зад себе си. Стивъкън скръсти ръце и зачака. От звукоизолирания офис долетяха викове. Той се огледа. Това място беше мрачен килер в сравнение с офиса на сенатор Кларк. Обзавеждането и чистотата (или по-скоро липсата на такава) говореха красноречиво за разликата между двамата политици.
Миг по-късно се появи и конгресменът Ръдин. По петите му вървеше старата кикимора. Лицето й беше зачервено от яд. Ръдин грабна сакото си от закачалката и извика на секретарката:
— Ще изляза за известно време.
— Кога ще се върнете? — попита го тя.
— Не знам. — Ръдин извърна птицеподобната си глава към Стивъкън и му кимна да го последва.
Стивъкън намигна на секретарката и последва шефа й. В коридора се наложи да догонва стария кокалест конгресмен.
— Не искам да говорим в офиса — прошепна заговорнически Ръдин.
Както повечето служители на реда и закона, бивши и настоящи, Стивъкън внимателно проучваше хората. За добро или за лошо той си беше изградил навика да ги преценява за много кратко време. Понякога обаче се натъкваше на личност, която разбунваше любопитството му. Докато двамата с Ръдин слизаха по стълбите, той си каза, че конгресменът като нищо ще се окаже един от тези екземпляри.