Милано, четвъртък вечерта
Квартирата беше изискана, обзаведена с вкус. Стените бяха покрити с оригинални живописни платна на художници, които Розентал не познаваше. Нито пък го интересуваше кои са. За него това бяха дреболии, глупости. Вече повече от два часа седеше в мрака и чакаше жената да се върне. Вече започваше да губи търпение. Сунберг беше заел позиция на дивана на хола — точно срещу него. Янта беше на улицата, в колата под наем, и следеше обекта.
В досието, което Розентал беше взел от Фридман, не пишеше нищо за алармена система, но Розентал от горчив опит знаеше, че досиетата не винаги се актуализират до последния момент, както би трябвало. Затова, вместо да тръгне да отключва вратата и така да рискува да задейства сигнализация или пък да го изненадат в коридора, той отиде първо да потърси портиера. Попита седемдесет и няколко годишния мъж дали в сградата има свободни жилища под наем. Старецът му каза, че в момента няма, но очаква един апартамент да се освободи в началото на следващата година.
Розентал обясни, че е дошъл от Рим и ще се мести за по-дълго в Милано през февруари. Извади пачка банкноти и каза, че е готов да остави депозит още днес, ако апартаментът може да се види. Възрастният мъж се оживи. Двамата се качиха на последния етаж.
Докато оглеждаха жилището, Сунберг влезе в стаята на портиера и откри информация за Донатела Ран. За щастие апартаментът не се охраняваше с алармена сигнализация. Повече се зарадва обаче, когато откри два дубликата от жилището на Донатела. Провери цялото табло с ключове. За някои имаше по четири дубликата, за други — само по два. Изглежда, нямаше някаква специална закономерност, но Сунберг реши да се застрахова. Отвори едно от чекмеджетата с резервни ключове, взе един от ключовете за апартамента на Донатела и го замени с ключа от чекмеджето. След като се увери, че не е разбъркал нищо и никой няма да забележи смяната, излезе от квартирата на портиера и зачака Розентал на улицата.
На свой ред Розентал даде депозит на стареца и му каза, че ще се отбие утре, за да оформи документите. Разбира се, изобщо нямаше да се върне и се надяваше, ако полицията започне да подпитва, човечецът да не им каже нищо от страх, че ще трябва да върне парите като веществено доказателство. Така или иначе, не се тревожеше особено. Розентал и неговият екип щяха да са напуснали страната утре до обяд и едва ли старият портиер щеше да даде описание, което да е достатъчно подробно, та да му създаде проблеми. Според Розентал рискът си заслужаваше.
Каза си да запази спокойствие. Въпреки че само преди няколко минути Янта му беше съобщил по радиостанцията, че обектът и нейното гадже са излезли от бара и вървят към тях. Всичко течеше по план, но когато влязоха в парка, Янта ги изгуби. Той заобиколи с колата, излезе от другата страна и зачака да се появят.
Тъмнината даде време на Розентал да обмисли няколко вероятни непредвидени развоя на ситуацията. Ако тя поканеше гаджето си горе да пийнат по нещо или да остане през нощта, тогава жалко за мъжа, нямаше късмет. Розентал не изпитваше угризения, че щеше да убие невинен случаен човек. В бранша имаше и такива, които щяха да спорят с него, но малцина бяха постигнали успех като неговия. Ако тя не се прибереше тази вечер вкъщи, ако приятелят й живееше наблизо и отидеха у тях, щеше да се наложи да планира удар на улицата утре сутринта. Съществуваше по-голям риск, като я убие на открито, но не беше много по-трудно. Беше го правил и преди. Ще се приближи отзад, ще започне да я изпреварва отляво, ще постави заглушителя на гърба й и ще стреля три пъти. После ще продължи напред, без да се оглежда. Пистолетът ще се намира извън кобура не повече от две секунди. Ударът на куршумите ще й изкара въздуха и тя няма да може да изкрещи. Сърцето й ще спре, преди да се е строполила на земята.
Розентал погледна часовника си.
Фридман категорично му беше заявил, че задачата трябва да се изпълни бързо. Изкушаваше се да излезе от апартамента и да отиде да ги намери. Да се погрижи за проблема още сега и да напусне страната. Беше тъмно. Щеше да има само неколцина свидетели, ако изобщо имаше свидетели. Може би си струваше. Докато обмисляше този вариант, малката слушалка в ухото му изпука и се чу гласът на Янта:
— Излизат от парка. Вървят към теб.
— Прието — прошепна Розентал. — Можеш ли да ги изпревариш и да установиш наблюдение на улицата и входа?
— Да, но ще трябва да ги изгубя от поглед за една пресечка.
Розентал претегли риска.
— Тръгвай насам. Заеми място, откъдето ще ги видиш да идват, и наблюдавай входа на сградата.
— Разбрано. Тръгвам.
Розентал кимна на Сунберг. Двамата се изправиха и се протегнаха.