Анна обожаваше баща си. Той и майка й бяха отгледали с много любов нея и братята й. Двама от тях бяха тръгнали по стъпките на баща си — бяха патрулиращи полицаи в Чикаго. Третият брат, черната овца в семейството, стана адвокат.
Анна се беше зарекла, че няма да се омъжи за ченге. Въпреки факта, че майка й и баща й бяха успели да изградят добро семейство и да проживеят заедно толкова дълго, тя беше виждала достатъчно приятели на баща си, за да си дава сметка, че стресът от работата им често води до провал в брака. А работата на Мич беше многократно по-тежка. Ченгетата имаха задача да опазват реда и да налагат закона. Понякога се налагаше да вадят оръжие, но рядко стреляха по някого. Анна често се принуждаваше да се изправи лице в лице с въпроса — кой е Мич Рап. Професионален убиец. Когато отиваше на работа, отиваше да убива. Не чакаше другият да стреля пръв по него, отиваше с насочен пистолет.
Анна отправи поглед към вратата и си пожела той ето сега, в момента, да я отвори и да влезе. Да я прегърне силно, да й каже, че е изпълнил последната си задача… Че е приключил с убиването, че е готов да приеме работата на бюро в Ленгли… Стисна чашата толкова силно, че едва не я счупи. Допи и последната глътка алкохол. Стана да си налее още.
Щеше ли да издържи?
Мъжът изстена и помръдна. Рап изскубна слушалката на микрофона от главата му и я хвърли на седалката. Притиснал дулото на пистолета в тила му, той разкопча със свободната си ръка колана и панталоните на непознатия. После го сграбчи за яката на якето и го изхвърли от колата, като го блъсна в задната врата на седана. Вече беше проверил джоба на гърдите му за някакви документи за самоличност, но не откри нищо. Прие го като знак, че този не е ченге.
— За кого работиш? — попита на италиански. Мъжът го изгледа с премрежени очи и го посъветва да върви на майната си. Без да се колебае, Рап го ритна с коляно в слабините. Онзи се опита да се свие, но Рап го държеше изправен до колата.
Повтори въпроса. Този път непознатият се изплю в лицето му. Рап го удари с глава и счупи носа му. Лицето на мъжа се обля в кръв.
Мич сграбчи яката на якето му и свали надолу задната част на дрехата, без ръкавите, така че ръцете му да бъдат като вързани отзад. После го бутна напред и го поведе към квартирата на Донатела. Мъжът стенеше и плюеше кръв. Разкопчаните му панталони паднаха на земята и той трябваше да ги вдигне.
— Върви! — Пистолетът на Рап беше опрян в гърба на мъжа, точно в гръбначния стълб. Едно погрешно движение — и той щеше да остане с парализирани крака за цял живот. Със свободната си ръка Рап натисна бутона на мобилния си телефон и изчака да му отговорят.
Сякаш след цяла вечност Донатела вдигна.
— Добре ли си? — попита Рап.
— Не. — В гласа й се долавяше болка.
— Стой така. Сега идвам. Можеш ли да ми отвориш външната врата?
— Да.
Рап бутна мъжа напред.
— Мърдай!
Когато стигнаха до вратата, Рап нареди на Донатела да натисне бутона на домофонната уредба и да му отключи.
Асансьорът беше на партера, но Рап побутна пленника си към стълбите:
— Хайде, мълчаливко, поемай нагоре. Ако опиташ някоя глупост, си умрял.
Стигнаха апартамента на Донатела. Вратата беше отворена. Рап бутна мъжа вътре, сетне затвори и заключи след себе си. Влезе в хола. На пода лежеше труп. Донатела се бе отпуснала на канапето. По лицето й имаше кръв.
— Какво става тук, мамка му?
— Двама ме причакваха. Единият на пода, а другият — ето там, зад канапето.
Рап не си направи труда да я пита дали са мъртви.
— Улучиха ли те?
Донатела кимна.
— Къде?
— В рамото.
По позата й Рап разбра, че раната е дълбока. Умът му заработи трескаво. Огнестрелната рана е сериозна работа. Щеше да се наложи да отидат на лекар. На частен лекар, който няма да докладва на полицията. Първо обаче трябваше да се погрижи за мъжа, когото беше довлякъл от колата. Все още стиснал с една ръка пленника за яката, той подхвърли пистолета с другата и го хвана за цевта. После стовари дръжката на оръжието отляво върху тила на мъжа. На онзи му се подкосиха краката и Рап го пусна на пода.