Президентът хареса плана на полковник Грей. И го хареса още повече, след като Кенеди излезе с идеята да докарат един от ядрените заряди. Не че нямаше риск. Да изстреляш крилати ракети, беше едно. Всеки със или без морал, със или без характер, можеше да даде заповед да се изстрелят ракети. Подобно действие ни най-малко не подлагаше на изпитание качествата на един водач. Изпращането на самолетите беше следващата степен и криеше реален риск за американците. Последното, което всички искаха, беше да видят по иракската телевизия пленен американски пилот. А изпращането на сухопътни сили на терена — това беше наистина сериозна работа. Особено пък изпращането им в Багдад.
Президентът изгледа Грей.
— Избрахте ли къде ще се приземят хеликоптерите?
Грей разстла пред него карта.
— Ето тук, на 77 километра югозападно от Багдад. Според нашите сведения този район е пустинен и безлюден.
— Защо е безлюден?
— Виждате ли тази сграда тук? — Грей забучи пръст в една фотография.
— Да.
— Била е завод за химическо оръжие. Ние я бомбардирахме и сега районът е под карантина.
Хейс се изненада.
— Ще изпратите хората си в район, който е под карантина?
— Бомбардирахме сградата преди осем години, сър. По-късно изпратихме екип, който взе проби от почвата и въздуха. Безопасно е.
Президентът се изкуши да попита кога е било направено това, но размисли и прие отговора на полковника.
— Има ли нещо друго в района, за което да се тревожим?
— Само главното шосе между Ал Мусаи и Багдад. — Грей посочи мястото. — Тук има второстепенен път, който води до изоставен химически завод.
— Значи ще разтоварите колите в този район? — Президентът разгледа фотографията. — А ако се окаже, че има хора?
— Тогава ще отидем на резервната зона за кацане ето тук.
— Звучи ми усложнено, полковник.
— Не тази част ме тревожи, сър.
— А коя?
— Багдад, сър. Нямам нито един човек, който да е стъпвал в града. Бих искал да намерим някой, който ще може да проникне вътре преди операцията и да провери на място. Някой, който може да се срещне с моя екип там, да ги заведе до целта и после да ги изведе от града.
— Имате ли някого предвид?
— Всъщност… да. — Грей погледна към Кенеди. — Има един човек, с когото работим от време на време и който се ориентира в тази част от света много добре. Неговата помощ ще ни бъде от голяма полза.
Президентът изгледа Кенеди.
— За кого говори той?
— За Железния.
— Това може да е проблем.
— Защо? — Лицето на Грей се изопна.
— Железния е в процес на… как да кажа… — Президентът извърна очи към Кенеди. Тя довърши:
— Той се оттегля от оперативна работа.
Командирът на „Делта Форс“ се усмихна широко:
— Хора като Железния никога не се оттеглят. Дайте ми пет минути и той ще ме моли да участва в операцията.
Президентът скръсти ръце на гърдите си:
— Дано сте прав, полковник.
Тъкмо когато генерал Флъд започна да повтаря становището си за въздушните удари, иззвъня телефонът на Кенеди. Тя вдигна. Слуша няколко секунди, затвори и рязко стана. В Оперативната зала имаше защитен срещу подслушване телефон, но тя не искаше да говори пред другите.
— Извинете ме, господин президент, но спешно изникна нещо, което трябва да свърша.
Президентът кимна. Кенеди напусна залата.
На следващия ъгъл Рап бутна Донатела в един магазин. Извади оръжието си и зачака двамата мъже да завият. Няколко секунди по-късно те се появиха, но продължиха направо. Рап ги изгледа как пресичат улицата и изчезват. Фалшива тревога! Може би…
Телефонът му иззвъня. Той натисна бутона за приемане.
— Ало.
— Аз съм. Какво става?
— Става нещо голямо. Нали помниш какво предчувствие имахме за моята стара приятелка?
— Да.
— Прави бяхме.
— За кого е работила?
— За стария си шеф.
— Повтори!
— Помниш ли кой я нае първоначално?
— Да.
Рап се огледа.
— Имали са нещо като споразумение за свободна практика. Той е осигурявал поръчките, тя е вършела работата.
— За моя колега с равностойно положение ли говорим?
Рап би се хванал на бас, че на Кенеди й е адски трудно да повярва на ушите си.
— Точно така.
— Сигурен ли си?
— Да, но има и още. Само че трябва лично да говорим. — Рап погледна към Донатела. Тя беше затворила очи и се беше облегнала на стъклената врата. Губеше я. — Трябва да се почисти едно място. Разбираш ли?
— Мисля, че да.
— И ми трябва лекар.
— За теб ли? — бързо попита Кенеди.
— Не, за друг.
— За Анна?
— Не, за човека, за когото говорихме.
— Колко сериозно е?